Пораснали сме, помисли той. Тогава не вярвахме в това — с всички други можеше да стане, но не и с нас. Ала ето, че все пак се случи и ако вляза, то ще се превърне в реалност: вече сме възрастни.
Объркан и боязлив, Бил се озърна към Майк.
— Как изглеждат? — чу той собствения си трепетен глас. — Майк… как изглеждат?
— Влез да видиш сам — кротко отвърна Майк и въведе Бил в малкото сепаре.
Илюзията бе траяла само кратък миг и навярно се дължеше просто на сумрака в стаята, ала по-късно Бил често се питаше дали това не е било някакво послание, предназначено единствено за него: напомняне, че съдбата може да бъде и милостива.
В този кратък миг му се стори, че никой от тях не е пораснал, че по някакво чудо неговите приятели са открили тайната на Питър Пан и си остават деца.
Ричи Тозиър бе отметнал стола си назад и подпрян на стената тъкмо говореше нещо с Бевърли Марш, която приглушено се кискаше в шепа; по лицето на Ричи се разливаше широка, дяволита и съвършено позната усмивка. Еди Каспбрак седеше вляво от Бевърли, а на масата пред него, до чаша вода, имаше пластмасова пръскалка с извита пистолетна дръжка. Формите на тая чудесия изглеждаха малко по-съвременни и изящни, но предназначението явно си беше все същото — инхалатор. От другия край на масата Бен Ханском се вглеждаше в триото със смесено изражение на тревога, веселие и дълбок размисъл.
[…]
Между шестимата настана миг на неописуемо мълчание. Това бе един от най-странните мигове в живота на Бил Денброу. Стан не бе дошъл, ала все пак сред тях имаше и седми участник. Тук, в уединеното ресторантско сепаре, Бил долови незнайното присъствие с такава сила, че то сякаш се материализира — но не като скелет в бял саван с коса на рамо. То беше бялото петно върху картата на годините от 1958 до 1985, зоната, която някой пътешественик би нарекъл Великото неизвестно. Бил се запита какво ли се крие там.
Бевърли Марш с къса поличка над стройните девичи бедра, Бевърли Марш с права и сресана на път коса? Ричи Тозиър с две големи значки: отляво СПРЕТЕ ВОЙНАТА, отдясно — ВЪН ЗАПАСНЯЦИТЕ ОТ СТУДЕНТСКИ ГРАД? Бен Ханском с жълта пластмасова каска, седнал в брезентовата кабина на грамаден булдозер — гол до кръста, с провиснало над колана шкембе, което се топи ден подир ден? А дали пък седмият гост не е негър? Не, не го бъркайте с прочутите певци и проповедници — не е от тях този момък, той носи простички бели ризи и светлокафяви панталони от магазините за конфекция, посещава библиотекарски курсове в Мейнския университет, пише курсови работи за произхода на бележките под линия и предимствата на издателските индекси при каталожната номерация, докато навън крачат демонстранти и пеят: „Ричард Никсън, намери си друга страна, тук не те щем“, а нейде далече мъжете умират с раздрани кореми заради села, чиито имена не могат да произнесат; седи, прилежно сведен над ръкописа (Бил го вижда), отвън косо падат лъчите на бледото зимно слънце и в тях лицето на младежа е сериозно, замислено, защото той знае, че от всички човешки професии библиотекарството стои най-близо до тесничката седалка на валяка, наречен Вечност. Той ли е седмият?
Донякъде… точно така… нищо подобно.
Всъщност нямаше значение. Седмият беше тук, в този миг всички го усетиха… и може би разбраха по-ясно страховитата мощ на онова, което отново ги сбираше. То е живо, помисли Бил, изтръпнал от студ под дрехите си. Окото на тритона, опашката на дракона, Десницата на славата… както и да го наречем, То пак е тук, в Дери. То.
И внезапно усети, че То е седмият гост; че То и времето са някак взаимозаменяеми, че То може да надене техните лица, както надява лицата на хиляди други, които е ужасявало и убивало… и кой знае защо, най-страшна бе тъкмо мисълта, че То може да се превърне в тях. Каква част от себе си сме изоставили в този град? — запита се той с внезапно бликнал ужас. Каква част от нас изобщо не е напуснала каналите и подземията, където живееше То… където се хранеше? Затова ли забравихме? Защото част от нас просто не е имала бъдеще, не е пораснала, не е напуснала Дери. Затова ли?
[Стивън Кинг, „То“ 2; превод: Любомир Николов]