Текстът на Андерсен съдържа символи и мотиви от цялото му творчество (в четвъртата част например е включена историята „Глупавият Ханс“) и върви гладко за четене през юнгианската мисъл. Композиционно се състои от седем разказа (7 стъпала към храма на мъдростта), всеки от които е отделен елемент по пътя на човешкото израстване.
Освен това е приказка.
„Слушай тъжната песен на жените! Слушай виковете на свещеника! На кладата стои една индийка, загърната в червена мантия. Пламъците се издигат около нея и около тялото на умрелия ѝ мъж, но тя мисли за оня, който остана жив, за оня, чийто огнен поглед изгаряше сърцето ѝ много по-силно от пламъка, който скоро ще превърне тялото ѝ в пепел. Може ли пламъкът на сърцето да угасне в пламъка на кладата?“
Класическа детска приказка.
Частиците от счупеното огледало на най-злия магьосник (дявола) влизат в очите и в сърцата на хората и ги карат да виждат и усещат света като грозен и отблъскващ. Сърцето от лед се опира само на разума – Кай вече не се интересува от приятелство и рози, а от съвършени структури. Той става изключително умен и много много студен.
Снежната царица принципно е пич – тя разпознава момчето като свое – оставя го да живее в нейния дворец, където той „местеше от едно място на друго остри и плоски късове лед, редеше ги по най-различен начин и се мъчеше да направи от тях някаква фигура. Това беше ледената игра на разума. В неговите очи всички тия фигури имаха особено значение и важност. Той нареждаше фигурите по такъв начин, че те образуваха цели думи, но все пак той не можеше да нареди оная дума, която искаше — думата „вечност“. Снежната царица бе казала: „Ако ти наредиш тая дума, ще станеш господар на себе си и аз ще ти подаря целия свят и един чифт нови кънки.“ Но Кай не можеше.“
Сам човек не може да напише тази дума – трябват му сълзите на любовта, за да изгладят острите ръбове.
Когато Герда започва своето пътуване, тя се отказва от най-скъпото, което има – червените си обувки. В многобройни архетипни сюжети тези червени обувки (понякога стилно допълнени с шапчица) са образ-символ на женската свобода. Герда дарява сърцето си и се отказва от своята самодостатъчност. Оттук-нататък по пътя тя ще носи чужди обувки, а в началото и в края му ще е боса: „лодката продължаваше да се носи по течението, а малката Герда седеше мирно в нея по чорапи“/ „бедното момиче остана самичко, без обувки и без ръкавици, сред страшната и студена финландска земя“.
За мен лично най-интересно е преминаването през гората на смъртта и срещата с двете разбойнички – майката иска да я изяде, а дъщерята я спасява, но „те няма да те убият дори и когато аз ти се разсърдя, защото тогава аз сама ще те убия“. Лесно може да се каже, че силното и рошаво момиче е опакото на Герда, но това не е точно така. Малката разбойничка живее с гълъби и държи в плен Северния елен – тази господарка на смъртта знае какво е Дух, познава безсмъртието и когато вижда, че Герда е намерила своя смисъл – помага ѝ да го постигне.
Герда не желае да е снежна царица, магьосница, господарка – тя не е никоя от тези прекрасни и ужасни самодостатъчни жени, които среща по пътя си. Тя търси своя Кай, за да напишат заедно думата „вечност“.
Когато в края на приказката разбойничката среща Герда и Кай, тя поглежда момчето и казва: „Аз искам само да зная дали заслужаваш да тичат заради теб накрай света!“
Северният елен пренася Герда до границата, но финландката е права – никой не може наистина да помогне на момичето. Единствено Герда може да спаси Кай – тя носи това спасение в сърцето си, само нейните сълзи (феникс) ще стопят леда.
[Някъде през 80-те даваха един руски детски сериал – „Гостенка от бъдещето“. Не помня много – героинята беше момиче, казваше се Алиса (как иначе да се казва?) Селезньова и заедно с баща си (изобретател) беше попаднала в настоящето (за тях – минало). Преследваха ги някакви космически пирати, тя ходеше на училище, адаптираше се към живота…]
„Те отидоха в къщата на старата си баба, изкачиха се по стълбата и влязоха в стаята, където всеки предмет си стоеше на старото място, както по-рано. Часовникът тракаше: „Тик-так! Тик-так!“ — и стрелките му се въртяха все така. Но щом влязоха в стаята, те забелязаха, че са станали вече големи хора.“ Разбира се.
[всички цитати са от „Снежната царица“, Ханс Кристиан Андерсен (1844 г.); превод: Светослав Минков]