Апартаментът, в който живея, е малък, но конструиран с чувство за хумор – има едно скрито вътрешно помещение, решено за нещо между перално и килер – намира се до банята и служи за съхранение на почти всичко, което не искам да се вижда.
На 01.05.2017. – понеделник – слагах дрехите в пералнята и при едно от завъртанията, с цялата събрана инерция на тялото, срещнах фронтално ръба на касата на вратата. Трудова злополука – резултатът се вижда чудесно на снимката.
Накратко – разбих си главата.
Документирах събитието с известна гордост, защото за мен това не е уникално състояние, а принципен универсален метод за решаване на проблеми. Изводите винаги са два:
1.инерцията е вредна;
2.и това ще мине.
Най-важното на (всяка?) тази снимка е онова, което не се вижда – зад гърба ми Мъри свири на своето розово пиано. При предишното представяне аз се криех зад нейния гръб – следователно отчитам напредък в личностното си израстване.
Категорията „Сцена“ вече е „Възможности“ – потвърди се хипотезата, че най-много ценя човешкия фактор и от тази гледна точка – сцената ме вълнува точно толкова, колкото и произволни други възможности. Досега подреждах алтернативите в „Еголюции“ и егото нещо ми натежа.
[Ако WP реши да прекатегоризира и предишните публикации – осъзнатата промяна е извършена на 06.05.2017.]
Започнах блога като терапевтично упражнение без добавени стойности и (въпреки всички неволи на социализацията, автоцензурата и съответните им компромиси) продължавам да си го харесвам именно по този начин.