Бабата, която живее срещу нас, желае силно „да се запознаем“. Отбивам опитите ѝ вече две години и половина, но днес някак ме приклещи на входа и „комшийке, айде да ми дойдеш на гости, да се запознаем…“
„Няма нужда“ – отговорих аз. Направо ѝ разбих сърцето. „Е, добре, живейте си както намерите за добре“…и се затътри по стълбите, и на мен ми стана едно смотано … просто това е положението. Няма как да кажеш на някого, че нямаш нужда от него, без да му разбиеш сърцето.
Общо взето съм възпитан човек – казвам „добър ден“, „довиждане“, усмихвам се, когато срещна познат, помагам на възрастни хора при пресичане… – старая се да спазвам социалните конвенции. И наистина не обичам празния „чат“. Не ми е проблем да поздравя, дори ми е приятно понякога, но разговори за времето не са ми присъщи.
Оттук следват две неща:
1.и майка ми ме смята за „саможива“;
2.когато някой, когото харесвам, се държи добре с мен – решавам, че наистина го интересувам, приемам го лично – а в много случаи се оказва, че той/тя си се държи така с всички.
Като изключим тези неудобства, нещата си текат чудесно. Освен през май.
Живея до двора на бившето си училище – и преди не живеех много далече от него, но сега ми е съвсем под балкона. Днес имаше изпращане на абитуриенти. И миналата година имаше, и по-миналата… (никога не е подходящо време за националния химн, а сутрин пък изобщо не е – аз го понасям добре само преди футболен мач)
Преместих се през 2016-та – тъкмо се навършваха 20 години, откакто завърших. Повечето ми съученици бяха полудели по тази годишнина – общо събиране, събиране на класа…
Класовете в училище са изкуствено създадени общества. Не е нормално да харесваш всички, както не е нормално и всички да те харесват. За чий тогава ще се събираме накуп и колективно ще се убеждаваме колко много си липсваме и колко добре сме си прекарали навремето? С някои – да, прекарахме си добре; с други – не особено, а на трети – съжалявам, но дори имената не помня.
Бях относително популярна в гимназията. Но тя свърши. Отдавна. Запазила съм някои хора в деня си, други – само в сърцето си; нямам нужда да срещам всички – и съм абсолютно сигурна, че ако погледнат отвъд социалния стереотип – и те нямат нужда да ме срещат. Какво можеш да кажеш на някого, когото не си имал потребност да срещнеш 20 години?
Нямам проблеми с възрастта, пола, сексуалността, цвета (на очите, на косата, на кожата), с височината, теглото, дрехите, номера на обувките, социалния статус … на човека.
Само че искам аз да си избера човека. Искам аз да си избера с кого да говоря, с кого да излизам, кого да обичам. Като бях малка, оставях мен да ме избират – и повечето такива контакти категорично се оказаха неуспешни и нетрайни във времето. Сега искам да си избирам аз. Разбира се, че изборите невинаги съвпадат, и разбира се, че и моето сърце е разбивано – но поне аз си избирам кой да ми го разбива.
В „Човешко, твърде човешко“ Ницше обяснява, че е много по-лесно да казваш истината – лъжата причинява редица неудобства. Той естествено е сифилистичен гений, а аз съм само обикновен психопат, но много се надявам да е бил прав.