Шелдън: В детската градина правех по-сполучливи диаграми по стената със съдържанието на памперса си. (киха)
Ейми: Разболяваш ли се?
Шелдън: Не. Алергичен съм към незаслужили Нобелови лауреати.
Ейми: А възможно ли е лошото ти настроение, или на научен език – мрънкането ти, да се дължи на факта, че не си приоритет на майка си?
Ш: Хайде стига – при теб всичко води до маймуните!
Е: Шелдън, всички сме животни. Специален си само в дадени аспекти, емоционалната обвързаност не е сред тях.
Ш: Да не намекваш, че емоционалните ми терзания не са по-различни от тези на един глупав човек?
Е: Всъщност, според някои изследвания, по-слабо интелигентните хора се справят по-добре с емоциите си…
(BBT, s.5/6)
Ядосана съм, защото се оказа, че съм се подчинявала на клишето „за твое добро“ – лицемерието на саможертвата. В смисъл – нещо не ми изнася, но го правя „за твое добро“. Така се трупат гняв, обида, напрежение – не съм себе си, но „да бъда себе си“ е поведение, което не би се вписало в ситуацията, създадена с пълнокръвното ми съучастие. Сега е ясно, че съм сгрешила. Най-доброто, което мога да направя (за себе си!) е да се разкарам оттук веднага. Безкрайно крайно време е! Шелдън, добре ли си?
Възможно е също така да се чувствам ядосана, защото съм безалкохолна. Никой текстописец не бива да остава без алкохол (имам предвид Хемингуей, но не го препоръчвам и на Джеймс Хетфийлд). Объркващо е и е смразяващо скучно. Синдромът на огледалото, предполагам.
Или съм ядосана, защото имам толкова много неща за казване, а се спъвам във филтъра на публичността – текстът става втора цедка, кръвта се превръща в доматен сок (чист – както стана ясно по-горе) и тогава („Ще се срещнем в ада Шелдън!“) най-големият проблем на цитата в скобите действително е липсващата запетайка.
Тоалетна хартия – дума на деня: липса. Дом, вино, истина. И партньор за шах. Шелдън?
Шелдън (към непознат, седнал до него на пейката): Виж ни само. Аз – уважаван физик, безпрецедентен ум за поколението си. И ти – обикновен човек, уморен от работата си брокер или продавач на прахосмукачки. Но дълбоко вътре сме като две капки вода. Една – обикновена и една – родена веднъж за цяло поколение… (BBT, s.5/6)