Преди 20 години, когато започнах леко патологичната си връзка с театъра, имаше един актьор, към когото бях пристрастена – Мариус. „Дамата с кученцето“ ме връхлетя преди „Секс, наркотици, рокендрол“ (Ивайло Христов, Дони и Коцето – другите версии не ме интересуват), преди „Ритъм“ на Андрей Баташов, преди един култов випуск на НАТФИЗ от края на 90-те – с дипломна работа „Гняв“ и последвалата я „Уестсайдска история“ в тогавашния Младежки театър.
Мариус беше (и още е, просто мина време) дух, стил, начин на изразяване, които трябваше да бъдат разпознаваеми и бяха. Чрез него за първи път усетих как изкуственото в изкуството се превръща в дълбок човешки отпечатък, оставен направо в сърцето.
Сега е твърде късно. Сбогом.
(Защото много те обичам!)
Но няма в страст да те обкича.
20 години по-късно такъв актьор за мене е Леонид Йовчев. Гледам номинациите за Икар 2016, гледам другите имена за водещи мъжки роли и си мисля – да, сигурно са много талантливи и прекрасни, обаче… не са Лео. Почеркът и харизмата, магията, която се случва между този човек и сцената, ме карат да се съпротивлявам на избрания подход за представяне на съдържанията в „Гео“. Подходът е „гробът говори“ и Лео е твърде малко на сцената! в смисъл, че аз не знаех точно какво ще гледам, очаквах едва ли не моноспектакъл, а наблюдавах исторически разказ за убийството на Гео Милев.
Извън мрънкането ми – интересно е. Разделен е огромен (като информативен обем) текст между герои-гласове (някои си имат и лица), което ми напомня малко на училищно тържество (в най-добрия смисъл на думата, гротеската включително), но не олекотява възприемането на информацията.
Данте беше andante
Настръхнах, когато Гео и анархистите „сътвориха“ първата глава на „Септември“, привързах се към зловещата текстова рамка от „Ад“. Имах нужда от повече ретроспективни художествени моменти – вече обясних защо. Харесах сценографията – многозначна и потискаща: ад – ями – кладенци – гробове – структури – бесилки. Убийствено изразително осветление. Ядосах се на глупостта на тълпата, по правило разрушаваща онова, което не разбира. Лично преживях чувството, че Другият прощава грешките ти, но не ти прощава, когато си бил прав. Плаках заради изключително въздействащия акцент с момиченцата.
„Оставете тук всяка надежда!“ –
писа нявга ръката на Данте
над вратата на ада.
Данте беше andante
– и разнищваше мъдра пророческа прежда
през цялата древна и нова световна история:
Данте беше andante:
страх и терор без надежда.
Обръщение към бъдещия зрител: не те карам да си с капацитета на Гео Милев, но вземи прочети „Септември“ и научи поне името на поета, иначе някак не заслужаваш да си в залата. Едно интелектуално убийство вече е извършено.
Една червена топка украсява яката на рубашката: глава без очи, без нос и без уши. Само две зачервени дупки отпред, някакъв тъмен отвор под тях и по-долу – два реда оголени зъби.
Послепис: Преди малко гледах документален филм за социалния експеримент на Банкси в Ню Йорк през октомври 2013. И е същото – силата на Артиста продължава да плаши институциите.
Не искаме ли да живеем в свят, направен от изкуство, вместо само да се украсяваме с него?
[Цитатите са от: „Дневник“ („Сега е твърде късно, сбогом…“), „Ад“ и „Инвалиди“; Гео Милев – съчинения, том първи; София 1975.]
„Гео“ ще се играе пак днес и на 27.01. от 19.00 ч., Народен театър „Иван Вазов“ – Голяма сцена
Постановъчен екип:
драматизация и постановка – Иван Добчев; сценография – Венелин Шурелов; костюми – Петя Боюкова; музика – Христо Намлиев; фотограф – Яна Лозева
С участието на:
Марин Янев, Алиса Атанасова, Зафир Раджаб, Ева Данаилова, Павлин Петрунов, Румен Драганов, Неда Спасова, Кристина Кулиш, Димитър Илиев, Росен Гицов, Димитър Бисеров, Леонид Йовчев, Александър Кънев, Валентин Ганев, Йосиф Шамли, Сава Драгунчев, Албена Ставрева, Сребрина Георгиева, Виктория Колева, Стилиян Желязков, Михаил Стоянов, Георги Сиркатов, Бюрхан Керим, Константин Еленков, Пламен Петков, Кети Райкова, Ели Колева, Аделина Желязкова, Самуела-Ивана Церовска, Надежда Колева, Дани Атанасова