Студено е. Дървена маса, стол, книги, телефон с голяма слушалка, който не би ме преследвал в мазохизма на потенциалната ми разходка. Тераса на покрива. Тишина. Божия тишина. Ингмар Бергман. Уди Алън. Манхатън.
Там съм – София е Ню Йорк през 70-те. Можеш да правиш каквото искаш, стига да искаш да правиш каквото и да е. Самосъжалението (за съжаление) още е привлекателно. Дребни мъже с големи очила и дълги изречения бродят тъжно наоколо. Защото всичко е въпрос на гледна точка.
Възможно ли е да си точно там, където си?
Ако размотая земното кълбо (шал – защо иначе?), обикновено получавам две нишки – фотоленти – успоредни, 2D, вторачени една в друга с нескрито презрение. На тази отгоре са се наблъскали воайорите и щракат ли щракат като японски туристчета – те притежават света, гордо го форматират и поглъщат.
Много от хората, родени през Втората световна война, още са живи. Преструваме се, че фашизмът като идеология, лагерите и пюрето от човешка плът принадлежат на друг тип съзнание, но това е лицемерие. Грозната истина за неограничените възможности на простотията се намира на по-малко от един живот разстояние. Трябва да бъдем сериозни. Трябва ли да бъдем сериозни?
Обожавам Уди Алън. Реших да го кажа, преди да е умрял, защото напоследък нещата не отиват на добре. На социокултурно равнище.
Днес гротеската е съдържанието, а не маската.
На долната лента са се сплъстили образите. Порнографията и жестокостта са визуален навик и не се коментират. Интересува ме полето от възможности – херменевтични фотографии на света. Иска или не, сценаристът е социално чувствителен – умъртвяването на образа чрез писменост е различно от опосредстваното му заснемане, доколкото включва многозначното преживяване чрез думите и това е съдържанието на интерпретацията. Литературата убива, а интерпретацията съживява обсебващо омнипотентно (почти равностойно на импотентно) смесване от автор и читател, от което обикновено се изплъзва истината. Защото истината е това, но е и точно обратното. Плюс 50 нюанса (що за тесногръдие?!?) сиво между тях.
Сюзан Зонтаг е великолепен пример за несполучлива фотография (между другото – невероятно фотогенична жена, знае силата на образа и умишлено гради имидж чрез него). Лесбийка, феминистка… всъщност тя мрази класификациите, дефинициите, рамките. През целия си живот се чувства виновна за това, което е – а то не може да се отбележи на снимка. Три пъти боледува от рак. Две неочаквани възкресения, преди да се остави на интерпретацията.
Затова Творецът е за еротиката. Ако използваме като Изход думите на Хемингуей, че писането е лесно – заставаш пред машината и се оставяш да кървиш – интерпретацията ще събере кръвта ти в колби, ще я занесе в лабораторията, ще я смеси с чужда кръв и от възможностите ще се преживеят различни метаморфози (някои от които – съвсем по Кафка).
Еротиката ще впие устни в раната и ще смуче, докато не осигури безсмъртието на изкуството – или поне нощното му пробуждане в последователни вербални еякулации.
[Сюзан Зонтаг, „За фотографията“, превод: Христина Кочемидова, Юлиян Антонов, изд. Изток-Запад]