Той бе убил само малка част от тях, но всички жени в обкръжението му представляваха потенциални жертви, които вписваше в лаптопа си и наблюдаваше. Процесът на проучване напомняше на страстно хоби, на което очевидно бе посветил безброй часове.
Тя отдавна бе констатирала, че не я бива да общува с околните, и си живееше самотно. Това изобщо не ѝ пречеше, стига хората да гледаха собствената си работа. За жалост те не бяха толкова умни.
…
Престъпленията му бяха толкова добре организирани и дискретни, че никой не бе заподозрял съществуването на действащ сериен убиец. Той водеше „книга на мъртвите“. Старателно бе категоризирал и оценил всичките си жертви, бе описал и коментирал мъките им.
…
Тя работи съсредоточено в продължение на два часа. Не притежаваше особен артистичен талант. Той бе спрял да крещи, обзет от пълна апатия. Татуировката се състоеше от пет реда и покриваше целия му корем от зърната до слабините. Буквите танцуваха, а текстът бе някак импресионистичен: АЗ СЪМ САДИСТИЧНА СВИНЯ, ГАДНЯР И ИЗНАСИЛВАЧ.
…
Човекът е покрита с кожа черупка, която се състои от клетки, кръв и химически елементи. Някои от тези черупки попадат в историческите книги. Ние, които убиваме за собствено удоволствие, живеем пълноценно.
…
Всичко започна като историческа загадка, но тази сутрин на стълбите ни лежеше мъртва котка, а привечер някой се опита да ти пръсне мозъка. Явно сме на прав път.
Синдром на Аспергер – помисли си той. – Или нещо подобно. Талантът да разбираш абстрактни аргументи и да откриваш логика там, където другите не виждат нищо.
[Стиг Ларшон, „Мъжете, които мразеха жените“, превод: Неда Димова-Бренстрьом, изд. „Колибри“ ]