Легнах отново върху моето метално легло и разпрострях ръце встрани. Не знаех дори дали над мен са дървета или отворено небе, но ми беше все едно. Отворих уста и вдъхнах дълбоко атмосферата на джунглата. Защото това не беше въздух, а осезаемата жива еманация на дърветата и блатата. Не можех да заспя. Някъде отвъд храсталаците петли оповестиха зората. Но въздух не дойде, не повя ветрец, не освежи роса, все същата тежест на Тропика на Рака ни приковаваше към земята, на нея принадлежим всички ние и върху нея тръпнем. И зора не просветли небето… а после чух приглушеното чаткане на конски копита. Идваше към нас — по-близо, още по-близо. Кой ще е тоя луд ездач в нощта? Яви се привидение: див кон, като бял призрак, налетя от пътя право върху Дийн… конят беше снежнобял и грамаден, почти фосфоресциращ, и ясно се открояваше. Не се уплаших за Дийн. Конят го видя и изтрополи досами главата му, плъзна се покрай колата като кораб, изцвили леко и продължи през селцето, гонен от кучетата, докато изчатка обратно в джунглата, потъна в отсрещната й страна и след него се чу само заглъхващият в гората тропот. Какъв беше тоя кон? Митично същество, призрак или дух? Разказах на Дийн, когато се събуди. Той реши, че съм сънувал. После се сети, че и сам той неясно бил сънувал бял кон, а аз взех да го убеждавам, че не е било сън. Стан Шепард също бавно се разбуди. При първите ни движения отново плувнахме в пот. И още беше тъмно като в рог.
[…]
Някъде по това време започнах да бълнувам и треската ме повали. Дизентерия. В един миг на просветление сред черния водовъртеж на моето съзнание проумях, че съм на легло, на осем хиляди фута над морското равнище, върху покрива на света, и разбрах, че съм изживял един пълен живот и още няколко други в бедната кожа, обвиваща атомите на моята плът, и съм изсънувал всички сънища. Видях Дийн да се навежда над кухненската маса. Това стана няколко дни по-късно, когато той се приготвяше да си тръгне от Мексико Сити.
— Какво правиш? — изстенах аз.
— Горкичкият Сал, горкичкият Сал, разболя се. Стан ще се грижи за теб. А сега слушай, ако болестта ти позволява: получих развод с Камий и тази нощ тръгвам обратно, за да се върна при Инес в Ню Йорк, ще пътувам с колата, ако издържи.
— Всичко наново? — провикнах се аз.
— Всичко наново, приятелю. Трябва да се върна в моя живот. Съжалявам, че не мога да остана с теб. Моли се да се върна. — Коремът ме присви и изохках. Когато отново вдигнах поглед, самонадеяният благороден Дийн стоеше до леглото ми със стария си очукан куфар и ме гледаше. Вече не знаех кой е той, Дийн разбра това и му стана жал за мен, зави раменете ми с одеялото…
— Да, да, а сега трябва да тръгвам. Е, Сал, довиждане.
И си отиде. Дванайсет часа по-късно, изгарян от треска и мъка, аз най-после се примирих, че си е отишъл. В тоя час на нощта той сигурно вече караше през банановите планини.
Когато се пооправих, осъзнах какъв предател е той, но разбрах и друго, че в невъзможната обърканост на своя живот Дийн нямаше друг избор, освен да ме изостави там болен и да продължи към своите жени и неволи.
— Добре, Дийн, нищо няма да кажа.
[Джак Керуак, „По пътя“, превод: Рада Шарланджиева]