Действие 1. Врата 1.
-Едно…
[защо онова в душата е „във“ душата – вътре – а онова, което е отвън, е „отвън“? реалността е външна спрямо моя свят, а той е „вътрешен“ спрямо нея?]
Две…
[това автоматично го прави малък. много по-малък от Нея.]
…оставяш зад себе си полето и пътя, който си извървяла; изкачваш се по стълбата, вече си на второто стъпало…
[тя го обхваща, обгръща го и започвам да мисля, че наистина иска да го задуши.]
Три…
[като медуза, не, като Джаба – Джаба от Хаити или от Таити, медузите не душат, а парят – а какво ли щеше да е, ако душаха – когато се докоснат до него – да започнат да се разрастват и да го повият/преповият/обгърнат – и задушат?]
Четири…
[а той какво ли прави, докато аз седя със затворени очи, чудя се кое е вътре и кое е вън – и си мисля за медузи?]
…докато се изкачваш бавно по стълбата, усещаш как мускулите на тялото ти започват да се събуждат, първо на краката…
[мускули – каква смешна дума – и как съм се изкачвала досега със спящи мускули на краката? – Муу-скули – скулите на кравата.]
Пет…
[спящи мускули… как спят мускулите? По корем? По гръб?]
…после на ръцете…
[а кравите имат ли филъри?]
Шест…
[някои числа са по-дълги от други – като в измислено малтретирано противодействие – преди 2 години започнах да идвам тук, да влизам в тази стая и да се разпилявам в креслото – и не знаех какво да правя, докато той мълчи. щурах се напред-назад между различните картини, нагоре-надолу по стълбата, влизах и излизах от кладенеца поне седем пъти на час…]
Седем…усещаш как коремът ти се стяга, дишането се нормализира, леко се забързва, тялото се подготвя за събуждане…
[…тая стълба съм я минавала на бегом – жалко, че е насън… наяве бих имала мускули…мууу]
…бавно се изкачваш по стълбата…
[бавно, да. бав-но!]
Осем…
[миналия път ми разказа смешна история, когато си тръгвах, жалко, че не я запомних – много обичам смешни истории…преживявам ги (отвътре) в моя свят и нежно ме галят по корема…жалко, че не ги помня…]
…вече си почти горе, остават ти само няколко стъпала, виждаш небето и то е синьо и ясно или облачно и сиво – каквото ти искаш да бъде, както за теб е най-добре…
[…никога не ги помня.]
Девет…главата е будна, спокойна си, отпочинала, запомнила си важните неща – когато кажа десет, очите ще се отворят и ще продължиш деня си бодра, смела и изпълнена със сили…
[на репетиция съм от четири – и още четири седмици до премиерата – шест сеанса, сто и петдесет лева за 6 часа сън…дали в хотел няма да е по-евтино? едва ли – хотелите са скъпи, това все пак е София, София е, добре, готова съм. а Вие, докторе, готов ли сте за мен?]
Десет.
[тя, отваря си очите]- Здравейте.
[Станислава Симеонова, „Вратите“]