Невидима и свободна! Невидима и свободна!
Вниманието на Маргарита беше привлечено от разкошната грамада на осеметажна, изглежда съвсем наскоро построена кооперация. Маргарита се сниши, приземи се и видя, че фасадата на къщата е облицована с черен мрамор, през широката стъклена входна врата зърна фуражка със златен галон и копчета на портиер, а над вратата надпис със златни букви: „Дом на Драмлит“.
Маргарита погледна с присвити очи надписа, размишлявайки какво ли може да значи думата „Драмлит“. С метлата под мишница Маргарита влезе във входа, блъсна с вратата учудения портиер и видя на стената до асансьора огромна черна дъска, а на нея изписани с бели букви номерата на апартаментите и имената на живущите. Надписът над списъка „Дом на драматурга и литератора“ накара Маргарита да нададе приглушен хищен вопъл. Тя се вдигна във въздуха и жадно зачете имената: Хустов, Двубратски, Квант, Бескудников, Латунски…
— Латунски! — изпищя Маргарита. — Латунски! Това е той! Той погуби Майстора!
[…]
Маргарита скочи от метлата и мозайката на площадката приятно разхлади пламналите ѝ стъпала. Звънна веднъж, втори път, но никой не се обади. Под щастлива звезда беше роден критикът Латунски. Тя го спаси от срещата с Маргарита, станала вещица същия този петък!
Никой не отваряше. Тогава Маргарита се понесе стремглаво надолу, отброявайки етажите, слезе, изскочи на улицата, погледна нагоре и отново преброи и провери етажите отвън, за да разбере кои именно са прозорците на апартамента на Латунски. Бяха несъмнено петте тъмни прозореца откъм ъгъла на сградата, на осмия етаж. Маргарита реши, че не бърка, после се вдигна във въздуха и след няколко секунди вече влизаше през отворения прозорец в неосветената стая, където сребрееше само тясна лунна пътечка. Маргарита изтича по нея и напипа ключа за осветлението. След миг целият апартамент беше залят от светлина. Метлата остана в ъгъла. Маргарита се увери, че няма никой, и отвори външната врата да види табелката. Тя си беше на мястото, Маргарита беше влязла, където трябва.
Никой не би могъл да каже какво мрачно и гнусно углавно престъпление можеше да бъде извършено тази вечер — когато излезе от кухнята, Маргарита мъкнеше тежък чук.
Голата и невидима летяща жена се мъчеше да се овладее, да се поуспокои, но ръцете ѝ трепереха от нетърпение. Маргарита се прицели внимателно и удари по клавишите на рояла — в цялото жилище екна първият жалостен вой. Крещеше в изстъпление абсолютно невинният кабинетен роял „Бекер“. Клавишите му хлътваха, пластинките от слонова кост летяха на всички страни. Инструментът виеше, хриптеше, звънтеше.
[…]
От кухнята към коридора вече струеше поток. Маргарита шляпаше боса във водата, носеше пълни кофи от кухнята в кабинета на критика и ги изливаше в чекмеджетата на бюрото. После строши с чука вратичките на библиотеката. От кабинета се втурна в спалнята. Там счупи гардероба с огледало, измъкна костюма на критика и го удави във ваната. Грабнатата от кабинета пълна мастилница изля в спалнята върху двойния креват с пухкави юргани и възглавници. Щетите, които нанасяше, ѝ доставяха пареща наслада, но все ѝ се струваше, че резултатите са твърде мизерни. Тогава взе да върши каквото ѝ хрумне. Трошеше саксии с фикуси в стаята с рояла. Още несвършила там, се връщаше в спалнята и с кухненски нож раздираше чаршафите, удряше снимките в остъклени рамки. Не чувстваше умора, а само как цялата се облива в пот.
[Михаил Булгаков, „Майстора и Маргарита“; превод: Лиляна Минкова]