Недей да ми говориш, замълчи ми
и мене замълчи като икона,
с която плачеш ден след ден ранимо
и бягаш – тя е твоя, тя те гони…
Не те, но толкова е трудно да повярваш,
че тя си тръгва ден след ден… следата
остава кървава, изпепелява
по-страшна от любов, по-свята.
Недей да ми говориш, замълчи ме
и в себе си мълчи и в тишината
не ми прощавай стъпки непростими,
аз не простих ти нищо – то е свято –
свещена лудост, лудост нелечима,
издялана в телата ни изляти.
Любов зовем в омраза сътворима,
фатално чужди ден след ден в отплата.
Млъкни за миг, пак в думите се блъскат
една надежда и едно спасение,
опасна светлина в тунела лъскав…
Не си за тебе – аз не съм за мене.
За себе си мълчи и в тишината
пак себе си ти чуй се да говориш –
една любов по-силна от душата
е нашата съдба за всичко сторено.
И в словото, и в мислите мълчи ме,
мълчи ме във сърцето и в тъгата,
щом искаш да говориш – замълчи ме,
мълчи за мен, мълчи ме за отплата.