„Кралицата на тишината“ е документален филм – част от програмата на КинеДок 2017. Очаквам го на 27.07. (четвъртък) от 20 ч. в Aether. Входът там винаги е свободен.
Повече информация за събитието:
https://www.facebook.com/events/1522375634480619/?acontext=%7B%22action_history%22%3A%22[%7B%5C%22surface%5C%22%3A%5C%22page%5C%22%2C%5C%22mechanism%5C%22%3A%5C%22page_upcoming_events_card%5C%22%2C%5C%22extra_data%5C%22%3A[]%7D]%22%2C%22has_source%22%3Atrue%7D
Много ми хареса заглавието – провокира ме да се замисля за няколко неща.
Като бях на 6-7-… 10 години, най-добрият ми приятел се казваше Любчо и живееше на седмия етаж. Той беше малко по-голям от мене и глухоням, така че първият „чужд“ език, който научих, се оказа елементарна версия на неговата азбука. А първото смислено откритие, което направих, беше, че изразяваме сходни мисли, страхове и копнежи, каквато и азбука да използваме.
При сбиване между съученици Любчо падна от прозореца на училището си (не спирам да мисля, че сигурно е било много тихо падане) – и това е вторият урок, който неволно получих от него – социалната и в частност образователната система е гигантски тромав правоъгълник, трудно понасящ дори самия себе си, а какво остава за по-разнообразни форми на живот. Сега мога да формулирам болката си така – тогава плаках.
Ако бях достатъчно поетична – точно така бих искала да го запомня – Принца на тишината. И да – Любчо също имаше страхотно чувство за ритъм, заради което (много след Глория Естефан и Андрей Баташов) се питам – дали пък в основата на живота действително не е заложен някакъв вътрешен ритъм, върху който надграждаме дните си (или под който – според възможностите си – копаем).