Маргарита се вдигна на метър височина и удари полилея. Две крушки се пръснаха и на всички страни полетяха стъклени висулки. Крясъците пред вратата спряха, по стълбището се чу тропот. Маргарита излетя през прозореца и вече отвън замахна леко и удари с чука прозореца. Той изхлипа и по облицованата с мрамор стена се изля водопад от парчета стъкло. Маргарита долетя до следващия прозорец. Далече долу хората се бяха разтичали по тротоара, от двете леки коли пред входа едната наду клаксона и потегли. Като привърши с прозорците на Латунски, Маргарита прелетя до съседния апартамент. Ударите зачестиха, пресечката се изпълни със звън и грохот. От първия вход изхвърча портиерът, погледна нагоре, поколеба се за миг — изглежда, не можа да съобрази веднага какво да прави, после пъхна в устата си свирка и бясно засвири. Под съпровода на това свиркане Маргарита разби с особена стръв последния прозорец на осмия етаж, после се спусна към седмия и се залови да троши стъклата и там.
Измъчен от продължителното бездействие зад дебелите стъклени врати на входа, портиерът влагаше в свиркането цялата си душа и следваше стъпка по стъпка Маргарита, сякаш ѝ акомпанираше. През паузите, докато тя прелиташе от прозорец на прозорец, той си поемаше дъх, а при всеки удар на Маргарита надуваше бузи и така силно свиркаше, че пронизваше нощния въздух чак до небето. Неговите усилия, обединени с усилията на разярената Маргарита, дадоха великолепни резултати. В къщата цареше паника.
Най-неочаквано бесният разгром спря. Маргарита се беше спуснала към третия етаж и беше надникнала през крайния прозорец, закрит с леко тъмно перде. В стаята гореше слаба крушка с абажур. В детско креватче с мрежа седеше момченце на три-четири годинки и уплашено се ослушваше. Възрастни в стаята нямаше.
— Някой чупи прозорци — каза момченцето и викна: — Мамо!
Никой не се обади и тогава то каза:
— Мамо, страх ме е!
Маргарита дръпна пердето и влетя през прозореца.
— Страх ме е — повтори разтреперано момченцето.
— Не бой се, не бой се, мъничкото ми — каза Маргарита, като се мъчеше да посмекчи своя прегракнал от вятъра престъпен глас, — някакви батковци чупеха прозорците.
— С прашка ли? — попита момченцето и спря да трепери.
— С прашка, с прашка — потвърди Маргарита, — ти спи.
Момченцето погледна лукаво някъде встрани и попита:
— Ами ти, лельо, къде си?
— Мене ме няма — отвърна Маргарита, — ти само ме сънуваш.
— И аз така си помислих — каза момченцето.
— Ти си легни — заповяда Маргарита, — пъхни си ръката под бузата и ме сънувай.
— Добре, ще те сънувам, ще те сънувам — съгласи се момченцето, веднага легна и си пъхна ръката под бузата.
[…]
Щом Маргарита докосна влажната трева, музиката под върбите гръмна по-силно и от огъня по-весело излетя сноп искри. Под клоните на върбите с нежни пухкави обички, които се открояваха на лунната светлина, бяха наклякали два реда жаби с дебели муцуни, те се издуваха като гумени и свиреха на дървени дудучета бодър марш.
Маршът се изпълняваше в чест на Маргарита. Тя беше посрещната най-тържествено. Прозрачните русалки спряха хорото си край реката и замахаха на Маргарита с водорасли, а над пустинния бряг като стон се понесоха приветствията им и отекнаха надалеч. Иззад върбите изскочиха голи вещици, строиха се в редица и почнаха да правят реверанси и придворни поклони. Някакъв тип с кози крака долетя да ѝ целуне ръка, просна върху тревата коприна, попита хубаво ли се е изкъпала кралицата, предложи ѝ да полегне и да си поотдъхне.
Маргарита така и направи. Оня с козите крака ѝ поднесе чаша шампанско, тя го изпи и сърцето ѝ веднага се стопли.
[Михаил Булгаков, „Майстора и Маргарита“; превод: Лиляна Минкова]