Той ме погледна.
-Искаш ли да прочетеш едно стихотворение?
Когато казах разбира се, подаде ми един лист.
-Кажи ми после какво мислиш за него – рече той. – Ела веднага у нас, като го прочетеш.
След това избяга.
Отворих листа. На него беше написано:
Спри този миг,
докато има още миг.
За да не дойде времето безлико,
да пропълзи на лапи котешки
и да те грабне.
Докато те обичам; докато любовта ми пада
като любов, отронена от лист на цвят,
вземи ме.
Сигурно тогава съм прочел стихотворението повече от двайсет пъти. Много ми хареса. Спирах се на всяка дума, докато разбера смисъла на цялото стихотворение. След това се втурнах към Зок. Той беше в стаята си.
-Е? – попита той.
-Какво по дяволите е това? – запитах много сериозно аз.
-Предполага се да е стихотворение.
-Знам това. Но какво иска да каже? Точно.
-Какъвто смисъл ти искаш да му придадеш. Това е чудесното в поезията.
-Кой искаш да те вземе, Зок? В кого си влюбен?
-Господи – каза той, – не съм влюбен. Това е стихотворение.
-Ами тези „котешки стъпки“?
-Откраднах това – призна той.
-Защо?
-Позволено е. В поезията това е позволено. Всички го правят.
-Ами това „любов, падаща като любов“ – това ли точно искаше да кажеш? Не трябва ли да бъде любов, падаща като вода или като роса? Какво ще кажеш за роса?
-Това е изразно средство – изкрещя Зок и аз разбрах, че съм отишъл твърде далеч. Млъкнах, но беше много късно. Той грабна листа от ръката ми и го накъса. – Върви по дяволите! – и замахна към мен, нещо, което не беше правил от първия ден на запознанството ни.
Наведох се бързо, спуснах се към него, извих ръката му и също креснах:
-Това стихотворение много ми харесва! Мисля, че е много хубаво. Честна дума, за мен това е най-хубавото стихотворение, което съм чел. Сега ще млъкнеш ли?
Той продължи да ругае, но моят глас беше по-силен, така че беше принуден и да слуша. И разбра, че говоря сериозно – всяка дума.
-Харесва ли ти? – запита той. – Наистина ли?
Кимнах и пуснах ръката му.
-Еврипид – каза той. – Ти си най-умният човек и най-добрият критик в целия свят.
-То се знае – отвърнах аз.
Не съм най-умният или пък най-добрият критик в целия свят и пръв признавам това и все пак Зок ми показваше всяко свое стихотворение. Те ставаха все по-добри, но аз продължавах да харесвам най-много първото – с любов, капеща като любов.
[Уилям Голдмън, „Златният храм“; превод: Катя Гончарова]