I said i’m sorry mama,
I never meant to hurt you,
I never meant to make you cry,
but tonight i’m cleanin’ out my closet…
(Eminem, „Cleanin’ Out My Closet“)
Според мен творчеството би трябвало да е освобождаване, премахване на границите, израз на човешкото като истина по единствения начин, по който то може да бъде социално приемливо – картина, книга, филм – нещо, което е вече завършено (обект) и се е случило „някъде там“. На място, което не ме засяга, и въобще – така, че нищо да не ме засяга (да се чете „застрашава“) – нито в положителните, нито в отрицателните си крайности. В творчеството се реализират идеи с интензитет, който ги прави трудни (не невъзможни – трудни) за прилагане в действителността. В зависимост от уникалното разбиране на всеки автор – човек стига докрай в aenema-та (Tool – „клизма на душата“) и прави натурално показно на резултатите. Или ги затваря в кашони.
Има някакъв стаен конфликт в пърформанса – страхотна, привлекателна, мръсна (!) идея, но нека да я почистим, да я излъскаме и олекотим, да изглежда добре „за пред хора“. А дори и пресните трупове не миришат на тамян. И така се получава може би умишлено търсеният сблъсък между себераздаването на сценичните изпълнители и невидимите гласове. Телата (пре)създават омагьосваща бруталност – прехвърлят ръба на физическото усилие и постигат хипнотичен синхрон между мъртвото и живото. Тази образна некрофилия, случена като напасване на сърцето към смъртта, и един последен танц, след който няма повече какво да се търси (в термините на духовното, имам предвид), са в контраст с вербалната битова драма, която се разиграва отвъд сцената.
С глава, подпряна на стъклото, дебнеш моментите на сблъсък
между сутрешното слънце и розовия харпун на езика ми,
когато опипвам устните си за подходящите думи,
образуващи въпроса
Ти спиш ли, докато ти говоря?
Битовата драма сама по себе си е абсурдно ограничение на съзнанието. Ако днес руша, защото нямам 5 лв, утре няма да имам много повече. И правилото се потвърждава всеки ден, на много нива и въпреки това продължаваме да си спретваме битови драми. Универсалност на клишето и възпроизводство на личните граници. Трагедия, от която бягаш в съня.
Контрастът ме кара да си мисля за автоцензурата – може да е форма на социализация, може да е и страх (или обичайното съчетание от двете). Нищо не е изведено до крайност – нито любовната история, нито абсурдността на житейската трагикомедия. Крайностите са в кашоните и в диалога между творците. Налице е желание за чистота, духовност и в известен смисъл – дори поука (моля ви, не правете това у дома си). Но има и тотално съпреживяване на абсурда във всичките му форми – да излезеш вън от себе си, да се превъплътиш в нечовешкото, да си смъртта, да обърнеш гръб, да се заиграеш с ръба и…каквото стане. Което е пърформанс.
Разликата между двата пътя е в това, че първият има цел – социално желателна и може би дори благородна, тя разплаква момичетата и дава храна за душата (предварително пречистена от клизмата). По другия път граници няма.
Един познат каза, че ако махнем кашоните от сцената, ще постигнем много по-универсално въздействие. В отговор ние завихме кашоните. Стана естетически издържано.
защо усещам ножове в устните ти любими
когато целуваш
и защо вече не носиш бели фланелки
когато притискам лице към гърдите ти
цапа ли?
Това не е „Спящата красавица“ – естествено е да цапа. Всъщност – за 100 години сън сигурно и принцесата доста се е изцапала. Но в приказките тези неща се премълчават.
Танцовият пърформанс „Килър“ ще се играе пак на:
27.09. – неделя – 20.30 ч. – Derida Dance Center
29.09. – вторник – 20 ч. – Fabrica 126
2.10. – петък – 19 ч. – камерна сцена „Славянска беседа 1880“
Участници в престъплението:
Концепция и визуално решение: Мартин Пенев
Хореография и изпълнение: Станислав Генадиев и Виолета Витанова
Гласове: Елена Димитрова и Павел Терзийски
Текст: Psychobaiko
Музика: Genda
Асистент: Мира Петрова
Психолог: Станислава Симеонова