Тя е уверена, че е имало още разговори, на глас и шепнешком, ала не помни какво са говорили. Няма значение. Дали е трябвало да уговаря всекиго поотделно? Да, навярно. Но и това няма значение. Те просто трябва да бъдат уговаряни за стъпката към това, към най-дълбоката човешка връзка между света и безкрая, единственото място, където потокът на кръвта докосва вечността. Няма значение. Важни са само любовта и копнежът. Тук, в мрака, не е по-зле, отколкото другаде. А може би е и по-добре.
Майк идва при нея, после Ричи и актът се повтаря, потретва. Сега тя усеща известно удоволствие, смътна топлинка в своите детски, незрели слабини, и когато Стан идва към нея, тя затваря очи и мисли за птици, пролет и птици, и тя ги вижда отново и отново как кацат едновременно, как изпълват голите зимни клони като ездачи на шоковата вълна подир отстъплението на най-жестокото годишно време, вижда ги как излитат, излитат, излитат, крилата им плющят като прострени чаршафи и тя си мисли: След месец всички деца ще излязат в парка с хвърчила и ще трябва да бягат, за да не им се преплетат връвчиците. И още: Навярно това е да летиш.
[…]изведнъж чувството става грамадно; разбира, че е прекалено грамадно и прекалено възрастно за нея, това е някакво чувство, което крачи с подковани ботуши. То не е за деца, може да избухне и да те пръсне на парчета. Но сега няма нито време, нито място за тревога; има любов, копнеж и мрак. Ако не минат през първите две, сигурно ще останат само с третото. […]
Мисли си за (птиците) лицето му, за неговото мило, добро, сериозно лице и знае, че това не е страх; той изпитва желание, дълбоко, страстно желание, готово да разкъса юздите, и пак я изпълва същата мощ — нещо като полет, нещо като падане, и тя вижда отгоре всички птици по покривите и телевизионните антени, вижда всички улици като на карта, о, копнеж, да, това е истината, любовта и копнежът учат човека да лети.
[…]И усеща как започва чудото — онова, неизвестното за другите момичета, които се кискат и си шепнат на ухо в тоалетната; те само се чудят колко ли страшен е сексът и тя едва сега осъзнава, че за много от тях сексът трябва да е някакво не докрай осъзнато, неопределено чудовище; помежду си те го наричат То.[…]Сега разбира пискливия смях — та нали през това дълго, страшно лято и те, седмината Неудачници, непрестанно се смееха като луди. Смееш се, защото всичко страшно и неизвестно има и смешна страна, смееш се, както понякога малките деца се смеят и плачат едновременно, докато към тях приближава танцуващ клоун — знаят, че клоунът трябва да е смешен… но е и неизвестен, изпълнен с вечната мощ на незнайното.
[…]Протяга ръце в тъмнината и открива своите приятели. Подреждат се в нестройна колона — пръв е Еди, после Бевърли полага ръка на рамото му и усеща дланта на Майк върху своето. Пак тръгват, този път по-бързо… вече няма и следа от предишната суетлива тревога.
Прибираме се у дома, мисли тя… Да, у дома. И така ще е най-добре. Свършихме онова, заради което дойдохме, а сега можем да се върнем и пак да станем просто деца. Така ще е най-добре.
(Стивън Кинг, „То“, изд. Бард, превод Любомир Николов)