Вечерта на 5. декември 1980 г., петък, Джон Ленън разговаря с редактора на RS Джонатан Кот над девет часа в апартамента си в NY – квартал Горен Уест Сайд и в студиото „Рекърд Плант“. Три дни по-късно – на 8. декември 1980 г. – Ленън ще бъде застрелян на връщане вкъщи от звукозаписна сесия.
Да, думата е „любов“.
Във всичките ти творби през годините присъства много силно идеята да вдъхновиш хората да бъдат себе си, да се обединят и да опитат да променят нещата.
Още я има. Ако погледнеш обложката на новата плоча, вътре го пише – Един свят, един народ. Така че продължаваме. Дайте шанс на мира, а не „стреляйте по хората в името на мира“. Всичко, от което се нуждаеш, е любов – адски е трудно, но наистина вярвам в това.
Не сме първите, които казват „представи си, че няма държави“ или „дайте шанс на мира“, но носим този факел като Олимпийския огън, предаваме си го от поколение на поколение, един на друг, от ръка на ръка… и това ни е работата. Да не живеем според нечия идея за това, как трябва да живеем – богати, бедни, щастливи, нещастни, усмихнати, намръщени, носещи подходящите дънки или неподходящите дънки…
Не си приписвам божественост. Никога не съм твърдял, че съм душевно чист. Никога не съм твърдял, че имам отговори за живота. Не мога да удовлетворя очакванията на хората за мен, защото те са илюзорни. Не мога да съм пънкар, защото вече съм по-стар. Сега виждам света с различни очи. Но все още вярвам в мира, любовта и разбирателството. Модерно е да си импулсивен и да прободеш съседа си с кръст. Но ние не следваме модата…
Често се страхувам, но не се страхувам да се страхувам, защото иначе всичко е страшно. По-болезнено е да се опитваш да не бъдеш себе си. Хората отделят твърде много време да се опитват да не са себе си, а това според мен води до ужасни заболявания. Може би развиваш рак или нещо подобно. Доста корави хора умират от рак, не си ли забелязал – от това постоянно да живееш в илюзия, да се окажеш заложник на имидж или на някаква илюзия за себе си, да потискаш част от себе си – независимо дали е женската, или страхливата част.
Обличах се като конте, за да се идентифицирам с Марлон Брандо и Елвис Пресли, но никога не съм участвал в улични боеве или в истински банди. Аз просто бях хлапе от предградията, което имитираше рокерите. Но това, да изглеждаш корав, беше важна част от живота на един човек. Прекарах цялото си детство с изпъчени гърди и без очила, защото очилата бяха за женчовците, и се разхождах, изпълнен със страх, но с най-коравата физиономия, която някога си виждал. Навличах си проблеми само заради начина, по който изглеждах. Доста вътрешна борба ми костваше да се отуча от това, въпреки че пак прибягвам към него, когато се чувствам несигурен. Все още изпадам в тази поза на „хлапе от улицата“ и трябва да си припомням, че никога не съм бил такова.
Йоко ме научи на това. Не можех да го направя сам – трябваше да ме научи жена. Това е. Йоко през цялото време ми казваше „всичко е наред, всичко е наред“.
[Rolling Stone България, декември 2010 г., брой 14]
(.)