За какво ли е такава книга — си помисли Алиса — без картинки и без разговори?
„Заешката дупка вървеше донякъде направо, като тунел, а после неочаквано тръгваше надолу“ – обикновено нещата, в които падаме/пропадаме/припадаме, първо кротко си вървят направо и след това рязко завиват надолу. Ей така просто. Без сигнал. Без обяснение.
„След такова падане — си мислеше Алиса — няма да ми мигне окото, ако се катурна по стълбите. За колко смела ще ме помислят всички у дома! Какво, думица не бих рекла, да падна дори от покрива на къщата.“ – да, всичко е въпрос на личен опит. Не, че е лошо падане, но зависи откъде си падал преди. Защото сега и от покрива да паднеш… всички те мислят за смел. Смел си…бил при предишното падане. За което не си бил подготвен. Сега обираш лаври. Аплодисментите идват спонтанно – не питат кога да дойдат.
„Дайна, миличка, как ми се ще да си тука при мене! Вярно е, че няма мишки във въздуха, но ти можеш да си уловиш прилеп. А то, знаеш, много прилича на мишка. Но котките ядат ли прилепи?“ – въпрос на въображение, на толерантност. Почти същото, ама не съвсем. Може да лети, може и да не лети. Може да е каквото си поискаш, но не и това, което е било. Защото това, което е било, вече не може да бъде. Вгледай се в ситуацията. Гледай. Гледай. Тя е същата, добре, и да не е съвсем същата – почти същата е. И е по-добра от предишната – може да лети. Искаш ли я? Искаш ли я?
А прилепите ядат ли котки?
„О, мои уши и мустаци, колко късно става!“ – въпрос на гледна точка. Времето е гледна точка. Както и пространството. Дали си прекалено голям, или прекалено малък за нещо – да не изпадаме в подробности – дали ще намериш златния ключ. Естествено, Буратино, той е на масата. Алиса веднага го видя. Но тя е момиче. Момичетата се развиват по-бързо. Прищявка.
„Само че на това шише не беше написано „отрова“ и Алиса се осмели да опита“ – недей, не го прави, гониш бял заек и пиеш от непознати шишета, що за човек си ти?! Глупачка.
„Защото, знаеш — си каза Алиса, — може да свърши така, че нищо да не остане от мене. Като свещ, когато изгори. Каква ли ще изглеждам тогава?
И тя се помъчи да си представи как изглежда пламъкът, когато свещта угасне, защото не можеше да си спомни дали е виждала подобно нещо.“
Ценностите. Трябва ли да бъдеш най-висок, или най-нисък, когато можеш просто да бъдеш?
Лудият шапкар. Коя съм аз, че да ти казвам къде да застанеш на снимката?
Внимавай, Алиса. Умната с белия заек. И с черния.
[Цитатите са от: Луис Карол, „Алиса в страната на чудесата“, превод: Лазар Голдман]