Ако анализираме мисловните процеси, на които се основава магията, ще установим, че те се свеждат до два принципа: първо, че подобието поражда подобие или че следствията наподобяват причините, и второ, че нещата, които веднъж са били в съприкосновение, продължават да си въздействат от разстояние и след като физическият им досег е прекъснат. Първият принцип може да се нарече закон за подобието, а вторият — закон за съприкосновението. Първият води магьосника до извода, че може да предизвика всякакви последици, просто като ги наподоби, а вторият заключава, че каквото и да стори на някакъв материален обект, той в същата степен ще засегне личността, с която този обект е бил в съприкосновение, независимо дали е представлявал част от тялото му, или не.
(Дж. Фрейзър, „Златната клонка“)
Минимализъм, дистанции, пространство за преминаване на съдържания и енергии. Черно и бяло, два стола, светло и тъмно, болнична маса. Трима танцьори и санитар (съвсем в стил „Полет над кукувиче гнездо“). Очевидно лаборатория, някаква стилизирана клинична рамка. Въздействаща, поглъщаща, потресаваща звукова среда – като в извънземен инкубатор, който те разтърсва 45-50 минути, за да те излюпи накрая обърнат наопаки и прероден. Как?
Първи прочит на историята – буквален: тя е магьосница, проводник на външни – не съвсем градивни – енергии; леко невротична и леко пийнала, вдъхновено ще сглобява своя Франкенщайн – нещо като андрогин, нещо като трети пол, в термините на изкривената черна комедия. Накрая чудовището става по-силно от създателя си.
Втори прочит на историята: юнгианската перспектива. Анимата и Анимуса – двата основни архетипа в човешкото. Тя не сглобява външния, а вътрешния си свят. Стремеж към цялост в контекста на разпадане – на илюзии, граници, ценности. Аз потънах много дълбоко в това.
Изключителна подготовка на танцьорите – изкуството е в детайла – всеки детайл явно е бил повтарян десетки (стотици?) пъти, за да се стигне до чистотата на линиите – категорични дори във вибрацията, в гърча; узаконяващи непознати принципи на материята, на моменти воюващи директно с гравитацията. Играта с ценностите влиза някъде в 50-те – захаросаната идилия на pin-up културата, преминаваща към колоритната повторителност на попарта – във всекидневното, в ритуала на плоскостъпието, на което се гради претенциозната ни сегашност. По тази повърхност се върви само на високи остри токчета.
Една марионетъчна илюзия за мен като човек, производствена поточна линия, от която излизат хора – такива, каквито очакваме да бъдат. Жените носят прозрачно бельо, а мъжете са командоси без лирика и без муза. Анимуса (Филип Миланов) гордо се пъчеше и се мъчеше с нахаканите представи на своята създателка (Диана Александрова).
Анимата (Марион Дърова) вилнееше безпокойно наоколо, нежно обгрижвана, маскирана като фатална жена, като естетически издържана монолитна образност на женския страх. Просто откачих по това момиче – наистина впечатляващи движения.
Три части отделя съзнанието ми в цялостния конструкт – фаза на деструкция, фаза на анализ и обособяване на границите и последна част – опит за синтез. Чиято успешност остава да пита съвремието:
Душата си отива. Ти идваш ли?
Не знам кога ще се играе пак – аз го гледах снощи. Следете програмата на сайта на Derida dance center http://www.derida-dance.com/qs/bg
Екип:
Концепция и хореография: Живко Желязков
Композитор: Иван Шопов
Визуална среда: Полина Стоянова
Участват: Филип Миланов, Марион Дърова, Диана Александрова
(със специалното участие на Динко Желязков)
Продуцент: Атанас Маев