Първото му решение бе съвсем просто: взаимност. Щом тя го бе целунала, без да му иска мнението, не виждаше защо да не може и той да стори същото. В понеделник сутринта щеше да отиде при нея и да ѝ върне целувката. Щеше да я приближи с решителна крачка (което бе най-сложното в програмата – никога не му се бе удавало да направи нещо поне донякъде мъжествено). С други думи, ответният удар се очертаваше сложен. Но пред него бе цялата неделя, за да се подготви.
[…]
Маркюс стоеше пред вратата на Натали. Само при мисълта, че е време да действа, бе изпаднал в състояние на абсолютна неподвижност… Влезе в кабинета. Тя бе свела глава над някаква преписка, но веднага я вдигна. Маркюс тръгна към нея с решителна крачка. Ала нищо никога не е лесно. Като я приближи, трябваше да забави темпа. Натали се питаше какво ли ще стане. И честно казано, изпитваше известен страх. Какво искаше? Защо не помръдваше? Тялото му бе като компютър, бъгнат от прекомерно много данни. Емоционални данни.
-Какво има, Маркюс? … Всичко наред ли е?
Успя отново да се съсредоточи върху онова, за което бе дошъл. Внезапно я прегърна през кръста и целуна със сила, която не подозираше в себе си. Излезе от кабинета още преди тя да успее да реагира.
[…]
В този момент разбра онова, което вече знаеше: беше безнадеждно влюбен. Натали пък намираше всеки негов жест за особено деликатен. Наистина се чувстваше щастлива от прекараното време с него. Не можеше да мисли за нищо друго. Вече в леглото, изпрати есемес, за да му благодари. И загаси лампата.
Есемес, изпратен от Натали на Маркюс след първата им вечеря: „Благодаря за прекрасната вечер.“
Той отговори простичко: „Благодаря, че я направи прекрасна.“ Искаше му се да напише нещо по-оригинално, по-забавно, по-вълнуващо, по-романтично, по-литературно, по-руско, по-лилаво. Разбра, че няма да може да заспи – как да потънеш в сън, когато току-що си излязъл от него?
[…]
По някакъв странен начин щастието го направи сериозен. В метрото оглеждаше застиналите в ежедневието си хора и вече не се чувстваше анонимен сред тях. Стоеше прав във вагона и повече от всякога знаеше, че обича жените. Когато се прибра, се отдаде на рутинните действия. Изобщо не му се вечеряше. Легна си, опита се да прочете няколко страници. После изгаси лампата. Само че не можеше да заспи, след първата целувка на Натали почти не спеше. Беше му ампутирала съня.
[Давид Фоенкинос, „Деликатност“; превод: Георги Ангелов]