(„И твойта майка също!“
Ъпсурт/ Quattro)
Аз всъщност го обожавам. В нормалното всекидневие той е единственият шанс да се случи случка извън тривиалната логика. От друга страна – безспорен предвестник е на поредица кретенски ситуации. Особено когато нещата съвсем не са такива, каквито изглеждат.
Мисля си за „Ръкомахане в Спокан“ – със сигурност ще го гледам отново и ще го мисля отделно – страхотен спектакъл е, най-любимият ми на Мартин МакДона/ Явор Гърдев – учебник по абсурд. Не можеш да спреш да се смееш, докато ти махат за сбогом със собствената ти ръка.
Самотата е…да се влюбиш в горила.
Или в коза – особено ако не знаеш коя е Силвия. Друго си е – битово – и все пак същото.
Важното е да не те е страх. От самотата. И от козата.
Мисля си и за една друга история, свързана с още повече гняв – „утрото, в което превъртях, беше прекрасно“ (Ст. Кинг, ясно какво).
Не беше – беше понеделник, 12.октомври, в центъра на София – и имах чувството, че всеки гълъб, който видя, ей сега ще се превърне в пихтиеста топка пера и кръв, че всяка кола е потенциален убиец, а хората са вбесяващо, впечатляващо грозни. По улиците – мокро, небето сиво, а аз отивам на сладкарница(!) – да чакам да стане време за среща с нещо, което се руши. И от мен зависи да оправя всичко, но аз всъщност не мога. Тогава почувствах, че превъртам – просто се видях от другата страна на заешката дупка, а там нямаше отговорност, нямаше страх и всемогъщият Брус ми беше приятел. После ми стана смешно, така че не е много сигурно къде се намирам сега.
Има спирка на автобус 74 – на ъгъла на „акад. Гешов“ и „Борис III“ – преди 11 години редовно си стоях там и чаках. Бях докторант в СУ от няколко месеца – опитвах се да се ориентирам в ситуацията, не съвсем успешно. Имах една любима преподавателка по методика на обучението по български език (живееше близо до въпросната спирка) – тя ме подкрепи да остана в Университета – мислех, че ще ми е научен ръководител, но попаднах при непознат професор, който не споделяше възгледите ѝ, и се учех да балансирам между двамата. Той беше на около 70, тя – на около 65. Познаваха се от поне 100 години и спореха за глупости (дали се казва социокултурна компетентност в ед.ч., или социокултурни компетентности – в множествено; дали правописът е умение, или навик – глупости си бяха, да не продължавам), играеха си на развален телефон, аз функционирах като внучка-кабел. От позицията на времето си мисля, че може би тези симпатични възрастни хора просто бяха открили как да останат свързани помежду си. Днес и двамата са мъртви – тя от няколко години, той – от няколко месеца, аз отдавна не се вълнувам от терминологични несъответствия, но поредното минаване покрай спирката събуди и тази история. Цели 11 години. Само 11 години. Човешките отношения се характеризират с гъвкавост. Човекът се характеризира с гъвкавост – и утре го няма. А автобусът си върви.
Когато всичко започне с абсурд, няма начин и да не свърши така – и може да е чудо, а може и нещата да си отидат в най-близката шахта, където за момента им е мястото. Абсурдът е моят шанс за щастлив край – това е.
„Хей, ръчички, хей ги …“ – кой ли брои?
Посвещение: „някогашната роза остана само в името. ние запазваме само името.“ (Умберто Еко, „Името на розата“)