„Игрите, които хората играят“

Играта е поредица от обмислени транзакции (ходове), които водят към очакван резултат. Не става дума за детската игра, а за игрите, които играем като големи. За игрите, които играят децата в нас. Клишето я свързва със спонтанност, но не – играта изключва спонтанността. Клишето я свързва с победа, но не – има игри, които се играят заради мазохистичното удоволствие да загубиш.
Например? Твърдя, че много искам нещо. Работя за него, полагам усилия до момента, в който не трябва да се направи най-важното – финалното интервю или същността на реализацията, или материализирането на идеята, или… да се минат последните метри. И тогава казвам – а, не, и си намирам някакво оправдание, заради което да не стигна до края. Защото повече ми „харесва“ да съм жертва, а не победител.
Или например? Твърдя, че искам да съм щастлива. Но правя точно нещата, за които съм сигурна, че ще ми донесат нещастие – неподходящ партньор, неподходящо съжителство, неподходяща работа… – оправдавам се с това, че не мога да имам всичко, нали – това е най-доброто, което мога да имам, но всъщност играя играта на неудачника – аз просто вярвам, че това е, което заслужавам. Ден след ден воювам за нещастието си.
В интимното общуване има логика – грешиш и се извиняваш, обичаш и се отдаваш, не харесваш и игнорираш и т.н. Нещата, които не се вписват в емоционалната интелигентност (това не би трябвало да е оксиморон) и са лишени от свобода на развръзката, защото нечий житейски сценарий ги е предопределил, са игра. Играта изисква съучастник – не можеш да се окажеш жертва на нечия игра – ако си разбрал играта и си останал в нея, ти си съотборник или враг – все едно, но си част от играта.
Твърдя, че искам Х да спре да пие, но ако той спре – какво ще правим заедно – тогава аз ще се окажа излишна. „Пия“ може да се замени с друг произволен глагол.
Любима игра на хората в сериозни връзки е „ех, ако не беше той/тя…“. Джей от „Модерно семейство“ си е мечтал цял живот как ще стане писател – дори си е купил пишеща машина. Но – уви – след развода се е оженил бързо за Глория – изключителна колумбийка, от която не му остава време – и ето: „животът му е попречил“. На Глория ѝ писва – пиши, прави каквото винаги си искал! – и се оказва, че той просто няма талант за писане. Пита я – щастлива ли си, а тя отговаря: Щях, но животът ми попречи…
Или Х иска да ме спасява – ей така просто, иска да е герой. Добре, но ако няма от какво да ме спасява – ако не съм бедна, гладна, болна – тогава имаме проблем. Трябва да бъда разболяна и съсипана, за да имам нужда от герой, който да ме спаси. Да ме излекува от мене си. Играта може да е доста страшна.
Някои игри са сезонни. Други се играят „докато смъртта ни раздели“.
Може да е и забавно понякога. Свалката е игра – една от най-старите. Стара песен за стара игра (игрите на думи са друг разговор). Play

(Ерик Бърн, „Игрите, които хората играят (психология на човешките взаимоотношения)“, изд. Наука и изкуство, превод: Лиляна Енева)