Сутринта тръгнах по „Гоце Делчев“, вдясно по „България“, после вляво… Центъра по хигиена и – вдясно по „Борис“… хотел „Родина“, минах през Руски паметник и покрай предишната си работа, слязох надолу, разгледах новия парк на мястото на стария цирк (много тъп парк, ще бъде хубав след около десет години, мило е, че все пак са го направили някак)
…после взех Радост от метрото на Центъра за източни езици, върнахме се към мола, купихме дрешки на детето, минахме по „Стамболийски“; … покрай Света София, Президентството и Университета… пихме бири в Кривото и си говорихме за Фасадата.
Не се гримирам, но мисля, че фасадата е важна. По нея посрещат – и няма как да е друго. Страхотно е да се твърди, че вътрешният свят на човека е по-важен от външния – и е точно така – но никой не се запознава отвътре-навън.
Добре, опитай да проникнеш отвътре-навън – само бебетата го могат.
По-късно, за да влезеш, трябва да поискаш да влезеш – за да поискаш да влезеш, трябва да те привлече това, което сетивата ти регистрират.
Слава богу – красотата е субективна. Простотията не е, но в кой точно момент толерантността става маска на безхаберието – не съм решила още и за собственото си поведение.
Училището, в което работех няколко години, се съдържа в много красива стара сграда. Преди – отдавна, без въобще да имам идея какво ще стане – съм минавала покрай това място и съм си мислела – ей, колко ще е хубаво да работя тук, да влизам всеки ден, сигурно е с високи тавани… после стана каквото стана и работех именно там. Много обичах сградата, обичах да ходя пеша до нея и да чета книга под колоните.
Много обичам и сградата на Университета. Първите три години се губех вътре почти всеки ден – нямам добро чувство за ориентация, трудно свикнах с кръговото движение… обожавам я. Харесва ми да минавам покрай нея, напомня ми „Хогуортс“ (домът Майка – защото така).
Сградата на Университета не е реновирана – поне не основно, но днес регистрирах, че Фасадата на училището е. Много е красиво. Поисках да вляза.
Само че аз не си тръгнах оттам, защото фасадата беше очукана (на паметниците на културата някак това им е чарът) – тръгнах си заради помиярщината, която царуваше вътре. И в двата случая.
Когато познаваш нещо отвътре, вече е много трудно да преценяваш нещата само отвън. Колкото и да искаш да започнеш отначало.
Не се върнах по обратния път.