Когато на другия ден Хари се събуди, трябваше да минат няколко секунди, докато си спомни какво се е случило. После като малко дете започна да се надява, че само е сънувал, че Рон е тук и изобщо не си е тръгвал. Но беше достатъчно да обърне глава надолу, за да види празното легло на своя приятел. Привличаше погледа му като труп…
„Отиде си — помисли Хари. — Отиде си. — Повтаряше го, докато се миеше и се обличаше, сякаш така щеше да притъпи удара. — Отиде си и няма да се върне.“ Знаеше, че това си е голата истина: след като напуснеха това място, Рон нямаше да може да ги открие заради защитните магии.
[Дж. К. Роулинг, ХП 7]
Да проследим ли красивата двойка от операта? Добре, но много предпазливо…
Буенос Айрес е във властта на тангото и нощта има пулс. Мерцедесът със свалени стъкла, за да се чува музиката от танцовите клубове, минава с мъркане през квартал Реколета към авеню „Алвеар“ и изчезва в двора на изящна постройка в стил сецесион, недалеч от френското посолство.
Топло е и късната вечеря е сервирана на терасата на последния етаж, но прислугата си е отишла.
Моралът на прислугата в тази къща е много висок, но освен това цари и желязна дисциплина. На прислужниците е забранено да се качват на последния етаж преди обяд. Или след като сервират първото ястие за вечеря.
На масата за вечеря доктор Лектър и Кларис Старлинг често разговарят на други езици освен родния английски на Кларис. В колежа тя е учила френски и испански, които е усъвършенствала, открила е, че има и добър слух. Често говорят на италиански. Тя намира странна свобода във визуалните нюанси на този език.
Понякога танцуват. Понякога не довършват вечерята си.
Отношенията им до голяма степен са свързани с проникването в Кларис Старлинг, което тя жадно приветства и окуражава. Свързани са и със самото участие на доктор Лектър, което се простира далеч отвъд границите на собствения му опит. Възможно е Кларис Старлинг да го плаши. Сексът е величествена структура, към която добавят нови елементи всеки ден.
Дворецът на паметта на Кларис Старлинг също е в процес на изграждане. Той има някои общи зали с двореца на паметта на доктор Лектър — той я е откривал там няколко пъти, — но нейният дворец се разраства самостоятелно. Пълен е с нови неща. Там тя може да посещава баща си.
Трудно е да се каже какво си спомня Старлинг от някогашния си живот, какво е решила да запази. Медикаментите, които я поддържаха първите дни, отдавна не участват в живота им. Нито пък продължителните разговори в стая с един-единствен източник на светлина.
От време на време доктор Лектър целенасочено пуска на пода чаша за кафе, за да се счупи. Удовлетворен е, когато вижда, че не става отново цяла.
Някой ден може би чашата ще стане цяла. Или някъде Старлинг може да чуе тетива на арбалет и да се събуди против волята си, ако изобщо някога спи.
А сега ще се оттеглим, докато танцуват на терасата. И за двамата ще е фатално, ако ни открият.
Можем да научим само толкова и да останем живи.
[Томас Харис, „Ханибал“; превод: Владимир Германов]