Времето спря. Огньове, луна, звезди. Марс се виждаше и правеше пътека в морето. Еньовден.
Това е песен, която приятел на приятел написа.
Също така е най-магическият български празник. И най-хубавият ден в годината.
Еньовден
Времето сега настъпва,
изгрев пламва след нощта
и по росните ливади
сбирам билки за деня.
И по кокали гадая,
ала всичко е в мъгла,
и се чудя, и се мая,
кой ще дойде вечерта.
Еньовден…
Мойто село старо,
цяло в криви дървеса
е потънало в забрава.
Сбрал съм малко съчки,
за да вдъхна живинка
на таз земя умряла.
Костен пръстен бял
и сиво кичурче коса.
Еньовденска клада
тъмен дух си пожела.
Еньовден …
Само аз до края вярвах
в този разказ за деня,
за да могат да живеят
съществата от съня.
Без да мога да попреча,
пак настъпва вечерта.
Догодина ще разровя
пак на Еньовден прахта.
Еньовден…
[Мартин Дончев, „Лудост“]