Тъй славата над гробниците ляга;
не ги предхожда, нито пък ги следва —
че мъртъвците вече са бездейни.
Микеланджело Буонароти
Има една стара приказка за „трънливия път на славата“. Героят на приказката е стрелец, който стигнал до големи почести и слава, ала само след дълга и упорита борба и след тежки изпитания на съдбата. Кой, като е слушал тая приказка, не си е спомнял за „тръните“ на своя незабележим път и за многобройните изпитания на своята собствена съдба? Приказката и действителността граничат тъй близо помежду си! Но в приказката добрият край идва тук на земята, а в действителността той настъпва често отвъд синора на земния живот.
Световната история е магичен фенер, който ни показва със светли образи върху тъмното платно на настоящето как благодетелите на човечеството, гениалните мъченици, са вървели из трънливия път на почестите и славата.
Във всички времена, във всички страни сияят пред нас тия светли образи. Наистина те блестят само няколко мига, ала всеки от тях е цял живот, цял човешки живот с всичките му битки и победи. Нека хвърлим поглед върху неколцина от тая тълпа мъченици — тълпа, която ще изчезне само тогава, когато цялото земно кълбо стане на прах.
Пред нас е амфитеатър, цял препълнен със зрители. От „Облаците“ на Аристофан хуморът и подигравката се леят като потоци върху събраната тълпа. На сцената артистите осмиват и телом, и духом най-прочутия атинянин — Сократ, същия тоя Сократ, който беше щит и опора на народа срещу тридесетте тирани, който спаси Алкивиад и Ксенофонт в кипежа и смущението на битката и чийто дух се издига по-високо от безсилните богове на древността. Ето, и той сам присъства на представлението. Става от стола си и излиза напред: нека смеещите се атиняни разберат нагледно колко голяма е приликата между него самия и карикатурата му на сцената! Той стои насреща им, високо издигнат над всички.
Седем града си оспорвали честта да се нарекат родина на Омир — те се карали тогава, когато той бил отдавна умрял. Ала нека видим какъв е бил животът на Омир. Пешком се скита той от град в град и пее своите песни за парче хляб. Грижата за утрешния ден без време вплита сребърни нишки в косата му. Той, великият ясновидец, ослепява и с мъка се влачи из широките друмища. Острите тръни превръщат в парцали дрехата на царя на поетите! Но неговите песни живеят още и само благодарение на тях живеят и до днес и боговете, и героите на древността.
Един след друг се явяват пред нас образи от изток и запад. Те стоят далеч един от друг и по време, и по пространство, ала всички вървят все по същия път, по трънливия път на славата, дето цъфтят цветя само тогава, когато с тях трябва да се окичи някой пресен гроб.
[…]
О, човечество! Чувстваш ли ти всичкото блаженство на тая минута, когато геният се изпълва цял със съзнанието на своето предназначение? Когато всичкото отчаяние, всички рани, получени по трънливия път на славата, дори по собствена вина, се превръщат изведнъж в здраве, сила и светлина? Когато беззвучието се превръща в съзвучие?
С мощни криле се носи геният през годините и столетията, утешава, одобрява, пробужда размисъл и милосърдие в човешките сърца и винаги чертае върху черното платно на мрака лъчезарните образи на ония, които вървят по трънливия път на славата. И тоя път не свършва, както в приказката, с благополучие и блясък тук на земята. Той минава отвъд синора на земния живот и се губи далече… в пространството и във вечността.
[Ханс Кристиан Андерсен, „Трънливият път на славата“; превод: Светослав Минков]