Време на действието: два часа следобед.
Място: Националната библиотека.
Орган: мозъкът.
Изкуство: литература.
Цвят: няма.
[…]
Мъж не го радва, жените също. След дълго отсъствие се връща в онази точка на земята, където се е родил, където винаги е бил, мъж или момче, мълчалив свидетел, и там идва краят на попрището му жизнено, но преди това засажда една черница. После умира. Кръгът се затваря. Гробарите погребват Хамлет баща и Хамлет син. Крал и принц най-сетне в обятията на смъртта под музикален съпровод. И независимо дали убит или предаден, дали оплакан от сълзливи и съчувствени сърца, дали датчанин или дъблинчанин, за смъртника скръбта е съпруг единствен, от който той развод не търси. Ако харесвате епилога, вгледайте се продължително в него: лошият е пометен от поетическата правда и натикан там, където отиват всички лоши. Сюрприз и завесата пада. Открил е значи във външния свят действителности, които във вътрешния му са били само възможности. Метерлинк казва: Ако днес Сократ излезе от къщата си, той ще открие мъдреца, седнал на стъпалата отпред. Ако Юда тази нощ излезе навън, стъпките му ще го отведат право при Юда. Във всеки живот има много дни, ден след ден. Крачим през себе си, срещаме крадци, призраци, великани, старци, младежи, съпруги, вдовици и братя по любов. Ала винаги себе си срещаме. Драматургът, който написа фолиото на този свят и го написа сквернословно (Той първо ни даде светлина, а слънце — два дни по-късно), господарят на нещата каквито са, когото по̀ католиците и от папата наричат dio boia, тоест бог-палач, несъмнено присъства, погледнат като цяло, във всеки един от нас, коняр и касапин, щеше да стане и сводник, и рогоносец, ако не бяха ония съкращения небесни, предсказани още от Хамлет да няма никакви женитби повече, прославен мъж, ангел андрогин, съпруга на самия себе си.
[Джеймс Джойс, „Одисей“; превод: Иглика Василева]