целият текст е публикуван на адрес http://www.kultura.bg/bg/article/view/25755)
– Разкажете накратко за идеята на последния Ви проект „Дух, слизащ по стълбите“.
– “Дух, слизащ по стълбите” е един от резултатите от общата ни работа с немския художник Даниел Кьотер на терен в градските периферии на Берлин и София. Друг резултат е изложбата “Периферна светлина, въздух и слънце”, която ще бъде представена от 24 февруари до 11 март в галерията на Гьоте институт София. И двете комбинират похвати от документалистиката и експерименталното кино. Филмът раздвижва със средствата на киното една от най-статичните форми – архитектурата. Всички прозорци и врати, които някой трябва да преодолее, спускайки се пеша от най-горния етаж до приземното ниво, предоставят едно базисно движение в речника на киното – панорама (въртене по хоризонтална ос). В резултат камерата, монтирана на врата или прозорец, разкрива изненадващи смени от интериор към екстериор и обратно в комплексни перспективни съкращения, анимирани от тези единствено подвижни елементи на архитектурата. Заглавието препраща към някои емблематични произведения на модернизма, посветени на движението на човешкото тяло в триизмерно пространство върху двуизмерна повърхност: хронофотографията (снимане с няколко равно отдалечени камери) на британския фотограф Едуард Майбридж “Жена, слизаща надолу по стълбите” (1887), футуристичното платно на Марсел Дюшан “Голо тяло, слизащо по стълбите № 2” (1912) и “Ема (Голо тяло на стълбите)” от 1966 на Герхард Рихтер. В нашия случай обаче човешката фигура се е изпарила от изображението, камерата се движи не по законите на човешката механика, а по оста на пантите на врати и прозорци. Филм, произведен от въобразеното възприятие на духа на сградата. Без актьори, без сценарий, без декори…
[…]
– За каква публика създавате нещата си? Или въпросът за публиката изобщо не Ви интересува?
– Художествената практика е диалог на дълги разстояния с автори, произведения, идеи, твърдения, образи, които са се случили тук или някъде другаде, сега или в други исторически времена. Този диалог има универсален характер, при мен често има съвсем конкретен и актуален дразнител и по необходимост получава една или друга форма, но тя е колкото чужда, толкова и своя. Публиката идва много по-късно и нищо не ѝ е спестено, независимо дали е у нас, или на друго място. […]
Изненадата на публиката при всеки следващ проект ми се струва по-вълнуваща от строгото следване на разпознаваем почерк. Стилът е нещо, което никога не разбрах. Когато на няколко пъти напоследък ми се налагаше да поставя в едно пространство работи от различни години и в различни медии, все пак установих, че общото присъствие е непогрешимо мое, че работите си подават топката една на друга много естествено, от медия в дискурс и обратно, има нишка, има особен ъгъл; и ако някой има търпението, ще ги следва. Ако няма търпението, ами губя го.
[…]
– Освен в Музея, съвременното изкуство влезе и в Академията. Вие сте преподавали там. Какви са проблемите и дефицитите в преподаването на съвременното изкуство в Академията?
– За съжаление, моят опит ми говори, че съвременното изкуство още не е влязло в Академията. Бях 8 години изпълнен с надежди и раздаващ се хоноруван преподавател в нова магистърска специалност до миналата година. Ентусиазмът ми се стопи, след като се натъкнах на конкурс за доцент, формулиран точно по заглавията на всички курсове, които колега преподаваше по това време. Беше като конкурсът за автомобили, в който са формулирани изисквания, които само един производител може да покрие. Е, не се сдържах, кандидатирах се. И загубих… Един от членовете на журито дойде гузен да ми каже, че като е разбрал как всички гласуват, е решил да не се прави “на интересен”. Та, отне ми 8 години да разбера, че преподавателските позиции в Академията не се завоюват с постижения – те се наследяват. Като в Средновековието. Мисля, че много малък процент от съвременното изкуство може да пробие в такава среда. Всичко изглежда истинско. Има уеб сайт. Той ни информира за академичния живот. Изискванията на административно ниво са покрити и фасадата е перфектно полирана. Но не мисля, че студентите получават обучение, което да им даде карта за ориентация в дебрите на съвременната глобална художествена сцена, камо ли умения за конкурентоспособност и устойчивост на практиката…
разговора води Кирил Василев; „Култура“, брой 7, 2017 г.