Преди много години приключвах една особено мъчителна връзка и не знаех как точно да обясня на себе си и на другия защо го правя – не можех да оправдая действието си с нищо конкретно (не беше заради някого или заради нещо), просто тази връзка по съвсем абстрактен начин ме унищожаваше ден след ден и на всичкото отгоре чувствах как в опитите си да оцелея – аз причинявам същата болка и на другия. Ето – още е трудно за обяснение. Затова изписах цялата си стая – стените – с изречението „Всеки има право на щастие“. Минаха няколко месеца, преди да си повярвам.
Снощи гледах Hyster (https://www.facebook.com/events/168881747083707/) – по-точно Sehtyr – и съм безобразно възхитена – това е въздействащо и смислено представление и защо няма да се играе повече? Защо правилото е качествените неща да имат кратък живот? Дано не съм права.
Сега съм на вълна Abba, естествено.
И се опитвам да разсъждавам. Тясно ли е тялото ми, в конфликт ли съм с него? Не, но моето тяло засега е здраво. Какво бих правила, ако не е? Как бих си потърсила различно приложение? Едно нещо се набива в очите/сърцето, когато се окаже несъвършено, дисфункционално, дефектно?
След смъртта на Стивън Хокинг чух хора да казват „отървал се е“. Това са пълни глупости – щеше да се е „отървал“, ако беше спортист, брейкър, модел на бельо… – ако тялото беше неговото единствено изразно средство – тогава по-голямата част от живота му действително щеше да е минала във вегетиране – и да, смъртта щеше да го спаси. Но този човек никога не е бил ангажиран само с тялото си – развивал е ума си и е намерил начин да го развива докрай. Животът му е пълноценно изживян и смъртта му е пълноценна болка – една човешка и „по-кратка история на времето“.
Давам примера, защото ми се връзва с проблема за съвместното живеене/ рушене – независимо дали на себе си, на другия, на планетата. Просто пречупваме нещата само през един тунел и – настоявайки на своето, разрушаваме правото на другия да бъде. Съответно губим способността си да се радваме/ възхищаваме на това, което е – дори когато е загадъчно, неописуемо и различно. И в този смисъл структурата на пъзела е идеална, защото не става дума за компромис – става дума за паралелни възможности, за различно „напасване“ – гледна точка, която без насилие среща другия и съумява (наистина ми се иска коренът в това да е именно „ум“) да реализира и себе си.
Твърде различна е тази култура без властовост. Висша и нисша едновременно. Трудно е да я разберем и приложим, а не го ли направим едновременно – един от нас няма да оцелее. Другият ще спечели. Какво?
BB се вписаха като последна въпросителна – доколко и как сами саботираме себе си.