Господин Бремзер постепенно започна да става любопитен.
— И тъй, какво се е случило с Антон?
— Той е заспал в часа по смятане — заразказва Точица, — а за съжаление и домашните му работи не Ви харесват вече.
Господин Бремзер кимна и каза:
— Точно така.
— Аз съм приятелка на Антон — каза Точица. — Той ми разправи, че ако продължавало тъй, щял сте да пишете на майка му писмо.
— Точно така. А пък днес в час по география беше извадил дори от джоба си една тетрадка и пресмяташе нещо. Писмото за майка му ще замине още днес.
Точица на драго сърце би опитала дали човек може да се огледа в голото теме на господин Бремзер, но сега нямаше време за това.
— Е добре, тогава слушайте внимателно! — каза тя. — Майката на Антон е много болна. Тя беше в болница, там ѝ изрязаха някакво растение, не, някакъв израстък, и сега вече от седмици лежи вкъщи и не може да работи.
— Не знаех това — каза господин Бремзер.
— И тъй, тя сега е на легло и не може да готви. Но нали все пак някой трябва да готви? И знаете ли кой готви? Антон готви. Мога да Ви кажа: варени картофи, бъркани яйца и тям подобни работи. Просто великолепно!
— Не знаех — отговори господин Бремзер.
— Освен това тя от седмици насам не може да печели пари. Но нали все пак някой трябва да печели пари? И знаете ли кой печели парите? Печели ги Антон. Вие, разбира се, не знаехте и това! — Точица се ядоса. — Какво знаете Вие всъщност?
Другите учители се разсмяха. Господин Бремзер се изчерви, изчерви се дори голото му теме!
— А как печели пари? — запита той.
— Това не мога да издам — отвърна Точица, — мога да Ви кажа само толкова: горкото момче се съсипва денем и нощем. То обича майка си и се труди, готви, печели пари, плаща храната, плаща наема, а когато се подстригва, изплаща на части. Чудя се изобщо, че не спи през време на всичките Ви уроци!
Господин Бремзер мълчеше. Другите учители слушаха внимателно. Точица продължаваше с пълна пара.
— А ето Вие сядате и пишете на майка му писмо, че момчето било мързеливо. Това вече на нищо не прилича. Ако изпратите писмо, горката жена от уплаха веднага ще се разболее пак! Може би заради Вас ще ѝ пораснат още няколко израстъка и отново ще трябва да отиде в болница. Но тогава вече и момчето ще се разболее. Гарантирам Ви! Няма да издържи още дълго тоя живот.
Господин Бремзер каза:
— Само не се карай толкова! А защо самият той не ми е разправил това?
— Тук сте прав! — рече Точица. — И аз го запитах, а знаете ли какво ми каза той?
— Какво? — запита учителят, а колегите му, които отново бяха станали от столовете си, образуваха полукръг около малкото момиче.
— „Предпочитам да си отхапя езика“, тъй ми каза – осведоми го Точица. — Може би е много горд.
[Ерих Кестнер, „Антон и Точица“ 1931 г.; превод: Владимир Мусаков]