Тази нощ Тамина сънува щраусите. Притискаха се към оградата и ѝ говореха всички в един глас. Беше ужасно. Не можеше да помръдне, наблюдаваше немите им човки като хипнотизирана. Стискаше конвулсивно устни. Защото имаше златна халка в устата си и се страхуваше за нея.
Защо си я представям със златна халка в устата?
Какво да направя, така си я представям. И внезапно си спомням една фраза:… лека, прозрачна, металическа нота; като звън от златна халка, падаща в сребърна ваза.
Когато бил още съвсем млад, Томас Ман написал една наивна и очарователна новела за смъртта. В новелата смъртта е красива, както е красива за всички, които мечтаят за нея, когато са съвсем млади, а тя е още нереална и вълшебна, подобна на синеещия зов на далечината.
Един младеж, заболял от смъртоносна болест, се качва на влака, след това слиза на непозната гара, влиза в един град, чието име не знае, и наема стая в някаква къща, при стара жена. Не, няма да разказвам какво се случва по-нататък в тази взета под наем стая, искам само да обърна внимание на едно незначително събитие: докато болният младеж се разхожда из стаята, му се струва, че чува в съседните стаи някакъв неопределен шум, нещо като лека, прозрачна, металическа нота. Но може би това бе само илюзия. Като звън от златна халка, падаща в сребърна ваза, помисли си той…
В новелата този малък акустичен детайл остава без последствие и без обяснение. От гледна точка единствено на действието той спокойно може да бъде пропуснат. Звукът просто отеква, внезапно, ей така.
Мисля си, че Томас Ман е накарал да прозвъни тази лека, прозрачна, металическа нота, за да се роди тишината. Нуждаел се е от нея, за да се чуе красотата (защото смъртта, за която говори, е смърт-красота), а за да бъде доловена, красотата се нуждае от минимална доза тишина (чиято мярка е именно звукът, произведен от златна халка, падаща в сребърна ваза).
[…]
Тамина чу за пръв път тишината (скъпоценна като къс от мраморна статуя от потъналата Атлантида) след бягството от страната си, когато се събуди в един заобиколен от гори планински хотел. Чу я повторно, когато плуваше в морето със стомах, пълен с хапчета, които вместо смърт ѝ донесоха неочакван покой. Искаше да запази тази тишина с тялото и в тялото си. Ето защо я виждам в съня ѝ изправена до телената ограда, със златна халка в конвулсивно стиснатата уста.
Срещу нея стърчат шест дълги шии, увенчани от мънички глави с плоски човки, които безшумно се отварят и затварят. Тя не ги разбира. Не знае дали щраусите я заплашват, предупреждават, увещават или умоляват. И понеже нищо не знае, изпитва огромна мъка. Страхува се за златната халка (този камертон на тишината) и конвулсивно я стиска в устата си.
Тамина никога няма да узнае какво са дошли да ѝ кажат големите птици. Но аз, аз знам. Не са дошли нито да я предупреждават, нито да я вразумяват, нито да я заплашват. Изобщо не се интересуват от нея. Дошли са да ѝ говорят – всяка за себе си. Всяка от тях да ѝ каже как е яла, как е спала, как е тичала до оградата и какво е видяла зад нея. Да ѝ каже, че е прекарала важното си детство във важното село Руру. Че важният ѝ оргазъм е продължил шест часа. Че е видяла някаква жена да се разхожда зад оградата и че жената е носела шал. Че е плувала, че се е разболяла и после е оздравяла. Че е карала колело, когато е била млада, и че днес е излапала един чувал трева. Всички те стоят пред Тамина и ѝ говорят в един глас – пламенно, настойчиво и агресивно – защото на света няма нищо по-важно от това, което искат да ѝ кажат.
[Милан Кундера, „Книга за смеха и забравата“ (1978); превод: Боян Знеполски]