[…]
— И внимавай да не се загубиш в гората — продължи Матис.
— Какво да правя, ако се загубя в гората? — попита Роня.
— Ще търсиш вярната пътека — рече Матис.
— Добре — отвърна Роня.
— И внимавай да не паднеш в потока! — заръча Матис.
— Какво да правя, ако падна в потока? — попита Роня.
— Ще плуваш — обясни Матис.
— Добре — съгласи се Роня.
— И гледай да не се изтърколиш в Дяволското гърло — заръча накрая Матис.
Имаше предвид пропастта, която разполовяваше Матисовия замък.
— Какво да правя, ако се изтърколя в Дяволското гърло? — попита Роня.
— Тогава вече няма да правиш нищо повече — издума Матис и от гърдите му се изтръгна вопъл, събрал сякаш цялата мъка на света.
— Добре — обеща Роня, когато Матис прекрати воплите си. — Тогава няма да се изтърколя в Дяволското гърло.
[…]
През близките дни Роня не правеше нищо друго, освен да се пази от онова, което беше опасно, и да се упражнява да не се страхува. Внимавай да не паднеш в потока, беше казал Матис, затова тя подскачаше до насита по хлъзгавите камъни край брега на потока, където водата клокочеше най-страшно. Как да отиде в гората и да се пази да не падне в потока! За да е от полза, трябваше да се пази само край бързеите и никъде другаде. А за да стигне до тях, трябваше да се смъкне надолу по Матисовата скала, която се спускаше отвесно към потока. Ето как тя едновременно се упражняваше и да не се страхува. Първия път беше трудно, толкова се боеше, че замижа. Но полека-лека ставаше все по-смела и скоро научи къде в скалата има пукнатини, на които да стъпи, и къде трябва да се вкопчи с палците на краката, за да не полети надолу към въртопите.
Какъв късмет, радваше се тя, да си намериш място, където хем се пазиш да не паднеш в потока, хем се упражняваш да не те е страх!
[…]
Взе едно от пръснатите по ръба камъчета, пусна го и когато шумът от падането отекна глухо и отдалече там долу, тя потрепера, да, това беше пропаст, от която наистина трябваше да се пазиш! Но пукнатината, която разделяше двете половини на замъка, не беше чак толкова широка. С един истински скок можеше да се прехвърли! Макар че надали имаше някой толкова луд. Не, но все пак може би това ще се окаже добра възможност да се пазиш и упражняваш по изпитания начин? Надникна отново в пропастта. О, каква бездна! После погледна нагоре, за да види къде е най-подходящото място за скок. И тогава видя нещо, което така я смая, че едва не я събори в Дяволското гърло.
Малко по-нататък, от другата страна на пропастта, седеше някой на височина горе-долу колкото нея самата и си клатеше краката на ръба на Дяволското гърло. Роня знаеше, че не е единственото дете на света. Само в Матисовия замък и в Матисовата гора нямаше други деца. Но Ловис беше разказала, че по други места има много деца от два различни вида, такива, каквито ще бъдат Матисовци, когато пораснат, и такива, които ще бъдат Ловиси. Самата Роня щеше да стане една Ловис. Но тя почувствува, че оня там, дето седеше и си клатушкаше краката над Дяволското гърло, щеше да стане един Матис.
Той все още не я виждаше. Роня го наблюдаваше как седи и тихичко се засмя за това, че го има.
[Астрид Линдгрен, „Роня, дъщерята на разбойника“; превод: Светла Стоилова]