Отличителна гадост на влюбването е процесът на разтваряне в Другия. Ти – който до вчера си бил съвършено самодостатъчен за личното си (благополучие) функциониране индивид – изведнъж и без логично обяснение се (разпадаш) превръщаш в лепкаво полуразложено паразитиращо безгръбначно, плътно усукано около чуждото тяло и навряло жадни пипала в ушите му. Не можеш да си сам – „ти си моето всичко“ („животът ми няма смисъл без теб“, „винаги заедно“) е формулата, с която утвърждаваш унищожението си.
И точно в този момент на пълно себеотдаване, докато мляскаш сладострастно, предвкусвайки щастливия край, Другият обикновено си тръгва. Отстрани е ясно защо – никога не си бил по-(невидим, жалък, гнусен) непривлекателен. Но ти не си отстрани – ти току-що беше вътре и рязко си изтръгнат от (контакта) основния си източник на (сигурност, щастие, топлина, храна, прегръдки, думи, енергия) живот. В добрия (?) случай оцеляваш някак, но водещ мотив за действие във всички следващи ситуации става именно страхът от живота.
Прилагам 4 стъпки, които правят страха ти от живота по-поносим:
1.Страдай.
Страхът е от (смъртта, но ти си горе-долу жив, значи е от) болката – разреши си я. Болката определя индивидуалното битие на животното и е (тухла) строителен материал на възраждането ти като човек. Слушай (сълзлива, сантиментална) тъжна музика, пий, реви, пий, лигави се, повръщай, презирай се, наслаждавай се на чувството колко много ти се повръща от (това) себе си, още реви, още пий и още повръщай. [нехуманно – подходящо за теб: ритни някого, щом се налага; виж неговата болка, сравни я с твоята, намери приликите и разликите, чуй в главата си думата „граница“] Дави се, потъвай, плувай в смрадта на чувствата си – реализирай се като пълноценно мекотело, за да дадеш шанс на еволюцията.
2.Изгуби всичко.
Спокойно – не можеш – не си всемогъщ. Идеята на това е да спреш да повтаряш, че „по-лошо няма как да стане“ – разбира се, че има как. Което обаче (след векове на досадно пенсионерско мрънкане) оставя пролука, за да се прокрадне (няма черно без бяло) контрастът, че може да стане и по-добре. Не утре, не в този живот и абсолютно категорично не на теб – но нещо хубаво е възможно да се случи. Хипотетично.
3.Не вади очите на другите.
В тишината на нощта в душата ти отеква (невъзпитан клюкарски) въпрос: „Това ТАЯ Станислава ли е?“ – и много ти се иска да попиташ: „Коя?“ – да разбереш каква отговорност носиш и не знаеш за нея – и тогава да анализираш, оправдаеш и обясниш историята на всяко твое (вдишване и издишване) извършено и въобразено действие, на всяка твоя изречена и помислена дума – да получиш прошка и всички да разберат колко си (прекрасен, съвършен) добър, да те (обичат, обожествяват) приемат такъв (смел и великолепен), какъвто си. Не можеш.
Не вади очите на другите – остави ги да направят разликата между външно и вътрешно пространство; остави ги да Не знаят, за да осъзнаеш, че не Те знаят и да схванеш най-накрая смисъла на клишето, че „това, което е отвън, не е това, което е отвътре“. Мекотелото е формирало (ядро, ядка, вътрешност със съдържание) съзнание, което не се вижда. Честито – превръщаш се в човек – пак има какво да дадеш на света. Само кротко и не се напъвай, а ако резултатите надминават очакванията ти – използвай четката.
4.Награди се. Ето ти рецепта за вълшебно сладоледче.
Реквизит: прозрачна купичка (зрителят трябва да вярва, че магията се извършва пред очите му), лъжичка, кофичка с кисело мляко „На баба“ (4,5% – има вкус на сметана!) и вълшебната съставка – кафява захар (важно е да е кафява – иначе няма видимо смесване, преобразяване).
Заклинание: взимаме купичката, отваряме кофичката и слагаме 1 лъжица/ 2 лъжици/ 3 лъжици/ 4 лъжици – защото Мъри е на 4 години – и поръсваме обилно с вълшебната съставка и (докато бъркаме, бъркаме, бъркаме) повтаряме: абра-кадабра, стани най-вкусното вълшебно сладоледче, абра-кадабра, специално за Мъри!
Заповядай. Докато хапваш, по-леко ще приемеш информацията от послеписа.
Послепис: приложната магия не е с линейна, а с матрична структура – това не е краят, а просто вратата към следващото ниво.