Когато се върна в бившето си вкъщи, искам само да си седя във фотьойла. За този фотьойл – така ли се пише? – се борих 13 години – исках да си имам фотьойл. Сега си имам 2, а мене ме няма в тях. И така – понякога като минавам – си сядам във фотьойла. В левия. Под единствения неин гоблен, който наистина харесвам – със слънчогледите. Мога да слушам колко е гадно всичко, защото вече не ме интересува – мога да съжалявам тихо или изкуствено – мога да оставя някакви пари, ако имам, или да се изхлузя гузно, ако нямам…но е все едно, защото това дори не съм аз – аз си седя във фотьойла.
Днес четох списаниe RS от 2011-та – тогава излизаше и в България – интервю с Адел. Как пие 2 малки гарафи червено вино и си разхожда дакела. Знам какво има предвид.
Нещо ми се губи „сцената“ – като категория, не по принцип. Това е защото 2 пъти за последните 3 седмици гледах „Ръкомахане в…“. Ще пиша за „Синхроничност“ ей сега – скоро – другата седмица още, и за „Нощна пеперуда“ пак, защото отново ще я гледам…ами няма нищо интересно и си гледам прекрасните познати неща (точно от познато имам нужда). Интересното е субективна категория – нали е ясно? Сцената – и тя.
Влизам, влизам, влизам – все по-дълбоко влизам – и вече ми се иска да изкрещя – да ти го начукам, копеле гадно! – ама никога не съм я разбирала добре тая работа с болката и с начукването – влизам си. Дълбоко съм. Вътре съм. Под леда на блатото.
Винаги покрай Свети Валентин съм така. Заради лицемерието във въздуха. Всеки си има религия. Амин.