Хората в компанията обичат да живеят хубаво и обикновено са податливи на нервни разстройства. Те имат добър вкус и се радват на висок жизнен стандарт. Ние сме добре образовани и доста над средното равнище що се отнася до способности и интелигентност. Всеки харчи. Никой не пести. Нервните разстройства се проследяват много по-трудно от самоубийствата, защото по-трудно се разпознават и по-лесно се прикриват. (Самоубийството в крайна сметка си е самоубийство: в него има нещо окончателно. Това е последното нещо, което прави човек. Но кой може да каже със сигурност кога нервите на някого започват да не издържат?) Но нервните разстройства наистина се появяват редовно във всички възрасти и занятия, сред всякакви хора: слаби и дебели, високи и ниски, добри и лоши. За тези няколко години, през които отговарям за моя отдел, един мъж и едно момиче отсъстваха продължително време, защото имаха нервно разстройство. Оправиха ги и двамата и сега те отново работят при мене, а твърде малко хора извън моя отдел знаят защо ги нямаше. Мисля, че единият от тях — мъжът — не е съвсем оправен и вероятно скоро отново ще получи нервно разстройство. Той вече започва да се превръща в проблем за мене и за всеки друг, с когото разговаря. (Говори прекалено много.)
Четирима души от компанията, които познавам, ще умрат през тази година от естествена смърт и около двама и половина още (двама мъже тази година, трима — следващата) ще излязат в отпуска по болест с оплаквания, които обикновено се оказват причинени от рак. Точно двама души загиват при злополука всяка година — единият в автомобилна катастрофа, другият при пожар или от удавяне. Още никой от компанията не е загивал при самолетна катастрофа, което ми изглежда доста загадъчно, защото пътуваме много по въздуха, за да инспектираме други кантори или да посещаваме купувачи, предполагаеми клиенти и доставчици в други градове и страни. Когато са наистина болни, щатните служители винаги излизат в болнични и обикновено им дават пълна заплата, докато продължава болестта (въпреки че това може да продължи цял живот. Ха-ха), защото компанията превъзхожда всички други компании по отношение на облагите за служещите. Всички са разведени (но не и аз). Всички пият и отделят за обяд два и повече от два часа. Всички мъже флиртуват. Всички жени откликват, освен няколко, които са много религиозни, много скучни или твърде млади, сега навлизат в живота и не могат още да разберат как стоят нещата.
Повечето от нас харесват работата си — въпреки че се страхуваме, ние не мечтаем да напуснем, за да работим в други компании. Правим пари и се забавляваме. Четем книги и гледаме спектакли. И времето някак минава.
[Джоузеф Хелър, „Нещо се случи“; превод: Огняна Иванова]