Сутринта бях забравил, че е неделя. Излязох и както обикновено поех по улиците. Носех „Йожени Гранде“. Сетне, както открехвах решетестата врата на градската градина, изведнъж ми се стори, че нещо ми прави знак. Градинката беше безлюдна и гола. Само че… как да кажа? Изглеждаше различна от друг път — усмихваше ми се. За миг останах опрян на решетката, после внезапно разбрах, че е неделя. Изписано бе по дърветата, по моравите, подобно на лека усмивка. Не можеше да се предаде, просто би трябвало много бързо да изрека: „ през една неделна утрин в градската градина.“
Пуснах вратата, извърнах се към сградите и към приветливите улици и полугласно казах: „Неделя е.“
Неделя е — отвъд доковете, по протежение на морето, край сточната гара, навред около града се тъмнеят празни хангари и неподвижни в мрака машини. Във всички къщи мъже се бръснат зад прозорците, отмятат глава и се взират ту в огледалото, ту в мразовитото небе, за да отгатнат дали времето ще е хубаво. Публичните домове отварят вратите си за първите посетители — селяни и войничета. В черквите, сред светлината на вощениците един човек пие вино пред коленичилите жени. Из всички предградия, между безкрайните зидове на фабриките, се точат дълги черни редици и бавно напредват към центъра на града. За да ги пропуснат, улиците са приели вида, свойствен за дни на размирици — освен по улица „Турньобрид“, магазините навред са надянали железните си брони. Скоро черните колони мълком ще нахлуят из притихналите квартали: първо ще се появят железничарите от Турвил със своите жени — работнички от сапунените фабрики в Сен Семфорен, а подир тях — дребните буржоа от Жукстбувил, тружениците от предачниците „Пино“ и множество занаятчии от предградието Сен Максанс; жителите на Тиераш ще пристигнат последни с трамвай, в единадесет часа. Скоро неделният мравуняк ще загъмжи между затворените магазини и залостените врати.
Часовникът отмерва десет и половина и аз тръгвам — в този неделен час Бувил предлага забележително зрелище, но за да присъстваш на него, не бива да изпуснеш гражданството, което се разотива след тържествената литургия.
Уличката „Жозефин Сулари“ е мъртва, с лъх на изба. Ала както всяка неделя, сега тя е изпълнена с мощен шум, сякаш от прибой. Свивам по улица „Президент Шамар“, където къщите са триетажни, с дълги бели транспаранти. Там са канторите на нотариусите и тя цяла жужи от празнична гълчава. В пасаж Жийе шумът е още по-силен и аз го разпознавам — шум от човешко присъствие. После вляво изведнъж избухва своеобразен взрив от светлини и звуци. Стигнал съм до целта — улица „Турньобрид“, остава ми просто да се влея в потока на себеподобните си, за да наблюдавам как благопорядъчните господа отлагат шапки за поздрав.
[Жан-Пол Сартр, „Погнусата“ (1938); превод: Мария Коева]