Преди около 17-18 години с интерпретация на това стихотворение на един изпит свалих много готин мъж.
Душата ми – задръстен тъмен кладенец,
не пуска вече, капчица не пуска.
С години хвърляни и неизвадени,
лежат на дъното ѝ мъртви мисли, чувства.
Лежат куп неразложени удавници
с лица и имена на свидни хора.
Дрънчи напразно кофата и бавно все
без капчица вода се връща горе.
А буен извор бликаше в недрата там.
И някога, във засуха и жега,
кервани жадни друмници, изпратени
от жаждата си, спираха край него.
Нима изпиха кладенеца, извора?
Нима във жаждата си, все неутолена,
те всичката ми влага тъй изблизаха,
че не остана капчица за мене?
Проклинам се за свойто, безпощадното,
човеколюбство. То гнева ми ражда.
Жестоко е да бъдеш хорски кладенец,
до който да умреш накрай от жажда.
Дамян Дамянов
Тогава посветих стихотворението на мои приятели, които ме обидиха в лош момент, и ето – всяко зло за добро.
И до днес го твърдя.
Интерпретация: ако душата ти е задръстен кладенец, все някоя отворена влажна дупка ще се намери.