-Чувам, че си истински ангел – му казах оная сутрин.
-Аз пък чувам, че ти не си – веднага отвърна той, което ме обърка, защото не знаех, че новината се е разпространила толкова бързо.
-Значи името ти е Захари – присмях се аз. – Хубаво име за прасе.
-Тогава се радвам да се запозная с теб, Захари – каза той. Това, реших веднага, е достатъчна обида. Блъснах го, съборих го и когато се изправи, пак го блъснах.
-Чакай да си махна очилата – каза той, което ми се видя логично, само че без тях беше сляп като прилеп. Зок никога не е бил много силен. Почаках да си свали очилата и докато се мъчеше да ме намери, съборих го и скочих върху него. Ударих го няколко пъти и като се уморих, седнах върху лицето му.
-Предаваш ли се? – запитах аз.
-Разбира се – отговори той.
Станах и започнах да се изтърсвам. Той плачеше малко, което е обяснимо, защото му бях сервирал два солидни, и докато се тупах, взе една голяма пръчка и започна да ме налага по гърба с всичка сила. И ние пак се сбихме, сега и двамата ревяхме. Малко по-късно се пуснахме и всеки тръгна за дома си.
Първото нещо, което се случи, като влязох вътре, беше, че се сблъсках с мама, която само ме изгледа.
-Ти си се бил с новото момче – каза тя.
-Какво ново момче? – усмихнах се аз.
-Качи се горе, измий се и ще отидем да се извиним.
Така и направихме. Започнах да си мисля какво да му кажа, тъй като знаех, че вината беше само моя. Исках просто да му се харесам. Мисля, че това е съвсем естествено, но не се виждах да казвам: „Зок, единствената причина, поради която го направих, беше, че се страхувах, че няма да ти харесам.“
[…]
-Имаме ли нещо да кажем на Захари? – попита мама много мило.
-Извинявай, че седнах на лицето ти – казах аз.
-Прието – отговори той.
-А сега излезте – каза майката на Зок. – Искам да станете другарчета.
Ужасно е да се каже такова нещо на когото и да било.
Излязохме вън и щом се отдалечихме от погледа им, Зок каза:
-Исках да те ударя по главата с пръчката, но не виждам добре без очила.
-Радвам се, че не улучи – отвърнах аз.
-Единственото, за което го направих – каза той, – беше, че исках да ти се харесам.
И така започнахме.
Смешно е, но замислял ли си се, че в повечето случаи твоите приятели всъщност не би трябвало да ти бъдат приятели. Например ако ти поставят въпроси какво ти харесва и приятелите ти трябва да отговарят на същите въпроси, вкусовете ви няма много да съвпаднат. Всички твърдят, че приятел е този, който има същите интереси като теб, но това е вятър. Зок казваше, че приятел е онзи, на когото можеш да кажеш да върви по дяволите, и той няма да ти се разсърди. И това може и да е вярно, но за мен приятелството е по-скоро чувство, усет: каквото и да кажеш, каквото и да направиш, където и да отидеш – аз ще бъда наблизо. Когато се нуждаеш от мен, просто се обърни – и аз ще бъда до теб.
[Уилям Голдмън, „Златният храм“; превод: Катя Гончарова]