Пол си спомни есето на Едмънд Уилсън, който твърдеше, че рецептата на Уърдсуърт за писане на добра поезия — силно чувство, пробудено в период на спокойствие — е успешно приложима в драматургията. В това твърдение имаше известна доза истина. Пол познаваше свои колеги, които не можеха да пишат след семеен скандал, самият той не бе в състояние да работи, когато бе разтревожен. Но понякога се получаваше обратен ефект — работата му помагаше да забрави тревогата си.
Сега бе изпаднал в подобна ситуация. Изчака до единайсет часа и след като Ани не се появи, за да го постави в стола, реши да го стори сам, въпреки твърдото си убеждение, че тя не трябва да разбере, че е независим от нея. По дяволите, писането се бе превърнало в наркотик и Пол жадуваше за него. Не можеше да пише легнал.
Претърколи се до ръба на леглото, провери дали спирачката на стола е спусната, сграбчи страничните облегалки и бавно се отпусна в седалката. Изпита силна болка само когато постави краката си на подпорката. После изтъркаля стола до прозореца и взе ръкописа.
Ключът се превъртя. Ани се взираше в него, очите ѝ напомняха горящи въглени. Дясната ѝ буза започваше да се подува — навярно утре щеше да е посиняла. Устата и брадичката ѝ бяха омазани с нещо червено. Отначало Пол си помисли, че е кръв от разкъсаната ѝ устна, но после видя семенцата и разбра, че е яла конфитюр от малини. Двамата се спогледаха безмълвно. Първите капки дъжд забарабаниха по стъклата.
Накрая тя проговори:
— Значи можеш да сядаш в стола без моя помощ! В такъв случай е по-добре сам да попълваш шибаните си букви „н“.
После затръшна вратата и отново я заключи. Пол остана да се взира в пространството. Беше толкова уплашен, че не можеше да работи.
[Стивън Кинг, „Мизъри“; превод: Весела Прошкова, Весела Еленкова]