Le cinéma selon Alfred Hitchcock е заглавието на книга (1967 г.), чийто автор е френският режисьор Франсоа Трюфо. Книгата представлява разговор между двамата, продължил 2 седмици, и е уникален учебник по постановка и монтаж, защото съдържа story-бордовете на някои от най-значимите филми на англичанина. Имам светлото намерение да преведа откъс от интервюто, публикуван през 60-те в Cahiers du cinéma – в него Хичкок разказва за „Психо“ и е доста забавно. Откъсът, все още на френски, може да бъде открит ето тук: http://www.filmfilm.be/post/113953520508/le-cin%C3%A9ma-selon-alfred-hitchcock-par-fran%C3%A7ois
Когато започва историята, Трюфо е на 30-на години (роден е 1932), с три – определени като „високохудожествени“ – филма и уважаван автор в парижкото списание-институция. Хичкок е на 60 + (р. 1899) и вече е режисирал повече от 50 филма, но за критиката си остава комерсиален боклук и холивудска марионетка. Трюфо решава да реабилитира любимия си режисьор – първо пише статия за него, после поддържат кореспонденция няколко години и накрая се стига до този двуседмичен оргазъм, въз основа на който е създаден и документален филм.
Хичкок започва работа в ерата на нямото кино и малко по-късно става автор на първия британски „говорещ“ филм. Когато Холивуд го привиква, вече има изграден подход и дори и филмите, правени през 60-те, още приличат на 30-тарски, т.е. кадърът е картина, педантично се режисира образът, думата е фон. Хичкок е маниак на тема контрол, не разрешава никакви импровизации или „търсене“, никаква свобода – неговият флирт не е със „звездите“, а с публиката. Всички – от Кари Грант до Грейс Кели – са само средство в тази паралелна игра. Конфликтен и ужасен егоцентрик, той има един партньор в живота си – съпругата му Алма. Тя е родена ден след него и умира две години след смъртта му в семейния им дом в Калифорния. Алма е негов сътрудник, помощник, съветник за всеки филм – независимо дали я има в надписите, или не 🙂 Бракът им продължава 54 години.
С действията си френският режисьор подлага на нова интерпретация творчеството на Хичкок и трансформира възприятията за повечето му филми. Малко преди смъртта си англичанинът е отличен с Ордена на Британската империя. Самият Трюфо умира само 4 години по-късно (1984 г.) C’est la vie.
Познавам и уважавам и „Психо“, и „Птиците“, и още 3-4 откачени шедьовъра на стария перверзник, но ми се струва, че най-много ценя Vertigo – изумително огледало на вечната любов към себе си.