Княз Мишкин ми е твърде добронамерен. Възприема се като закрилник на по-слабите; твърди, че просто се държи искрено. Слабостта и страданието го привличат по твърде неправеден начин и затова е способен да ги изрази, единствено формулирайки ги като помощ и закрила/ защита. Да, той споделя християнски ценности. Също така е анархист, либерал, демократ…
Мисля, че се заблуждава по отношение на чувствата си, мисля, че изпитва страст и ужасно се срамува от това. Както казва Юнг – оставете нещо несъзнавано и то ще се превърне в съдба.
„И как така обича и двете? С две някакви си различни любови? Това е интересно…горкият идиот! И какво ли ще стане с него сега?“
Добре, болестта му – „някаква чудновата нервна болест, наподобяваща епилепсията или хорото на свети Вит, някакво треперене и гърчове“ – но тя не го прави умствено изостанал, просто е зависим от обстоятелствата. Той разбира тази зависимост като абсолютно доверие към света (може би знае тайната?) – пътува почти без багаж и съвсем без пари, търси роднини, които не са му роднини и разказва на непознати цялата си история – истинската. Като Балки. Без края.
Красивата жена за него е умна, а умната жена със сигурност страда – и именно от тази болка князът е привлечен като магнит.
Едната трябва да е ангел – да отговаря на ценностите му, да му бъде приятел.
За другата той трябва да е ангел – Нейният Спасител – дори и ако тя няма нужда да бъде спасявана. Дори и ако се наложи да я убие, за да я спаси. Косвено, разбира се.
„ – Аз…аз се боя от лицето ѝ!
– Боите се?
– Да, тя е луда! […]
– Тогава какво правите със себе си? Значи Вие се жените от някакъв страх? Даже и без да я обичате може би?
– О, не, обичам я с цялата си душа! Ами че тя е… дете; сега тя е дете, същинско дете.“
Пример за проекция в общуването.
(Цитатите са от: Ф. М. Достоевски, „Идиот“, изд. Народна култура, превод: Иван Пауновски)