Опитва се да живее с малкото, което има, и да се грижи за майка си и сестра си. Няма баща, има приятел, знае как и къде да ходи на лов. Достатъчно за оцеляването на тялото и душата, докато не идва моментът на избора. Жътвата.
„Използвам техника, която ми препоръча един лекар. Тръгвам от най-простите неща, за които знам, че са верни, и продължавам към по-сложните… Казвам се Катнис Евърдийн. На 17 години съм. Моят дом е Окръг 12. Участвах в Игрите на глада. Избягах. Капитолът ме мрази. Пийта беше взет в плен. Смятат, че е мъртъв. Най-вероятно е мъртъв. Вероятно е най-добре да е мъртъв…“
Някой, заради когото си струва да умреш. Човекът е единствената значима кауза.
Чета новините и си мисля – дали отговорът на насилието трябва да е непременно насилие. И хипарската ми душа казва „не“. Но после си помислям, че там – на арената – може да са моите близки, моите приятели. Когато душата е ранена, насилието ражда насилие – и това е справедливият отговор.
Деца убиват деца – принципът на Игрите. Трябва да оцелее само един. Нямаш право на някого, когото да обичаш. Нямаш право да не си сам. Всичко, на което държиш, ще ти бъде отнето.
В-с-и-ч-к-о.
„Обещанието, че животът може да продължи, независимо колко тежки са нашите загуби. Че може отново да бъде хубаво…Затова после, когато той прошепва „ти ме обичаш – вярно или не?“, аз му казвам: „вярно“.
Традиция. И пак си мисля. За глупостите, които стават по традиция. Петък 13-ти например се е „състоял“ на 13-ти октомври 1307. Колекционирани и изтезавани са рицари от Ордена на тамплиерите. Католицизмът се обръща срещу себе си и подготвя Европа за Ренесанс. Жестокост и глупост, но следва възраждане. Традиция.
„Защо не съм мъртва? Би трябвало да съм мъртва.“
Влюбена съм в символа на героичното: сойка-присмехулка. Факт е, че за извратения ум най-якото е да убие присмехулник. Факт е също, че мъртвото 12-годишно момиченце оставя наследство, свързано едновременно с полета и с волята за живот. В заедност. Искам да обичам една шепа хора, но да ги обичам от цялата си душа. Да им дам всичко, което имам, да си създадем общество. Майната ѝ на колективната святост – искам заедност.
Днес Марти трябваше да навърши 42. Глупчо, още съм ти страшно ядосана за пътя, който избра!
Нищо от това не е имало личен смисъл. Нещата се нареждат по начина, по който биха се наредили, ако не беше заявила доброволното си съгласие да участва в Игрите – изживява загубата, от която се страхува. Но Игрите вече ги няма. Децата ѝ не са застрашени от Жътвата. Кошмарите са си неин проблем.
„Ще им кажа как оцелявам. Ще им кажа, че в лошите сутрини ми се струва невъзможно да се насладя на каквото и да било, защото се страхувам, че може да ми бъде отнето. Именно тогава съставям мислено списък на всяко добро дело, което съм видяла някой да извършва. Това е като игра. Все едно и също. Дори малко досадно след повече от 20 години. Но има и по-страшни игри.“
Нищо не може да те подготви за края.
[Цитатите са от: Сюзан Колинс, „Игрите на глада“ – ч.III „Сойка – присмехулка“, превод: Деница Райкова, изд. Екслибрис]