— Олдъс Хъксли е бил оптимист — заключи той някак с отвращение. — Метафизическата мутация, породила материализма и модерната наука, има две главни последствия: рационализма и индивидуализма. Грешката на Хъксли е, че е преценил неправилно съотношението на силите между тези две последици. По-конкретно неговата заблуда е в това, че подценява засилването на индивидуализма в резултат от все по-пълното осъзнаване на смъртта. Индивидуализмът е този, който дава живот на свободата, на усещането за собственото аз, на нуждата да се откроиш и да се издигнеш над останалите.
В едно рационално общество като описаното в „Прекрасният нов свят“ борбата може да бъде смекчена. Икономическата конкуренция, метафора на завоюването на пространството, губи смисъл в едно богато общество, където икономическите колебания са овладени. Конкуренцията в областта на секса, косвена метафора на овладяването на времето чрез възпроизвеждането, губи смисъл в едно общество, където процесът на разграничение между секса и възпроизвеждането е напълно завършен; Хъксли пропуска да вземе под внимание индивидуализма. Той така и не си дава сметка, че веднъж откъснат от възпроизвеждането, сексът започва да съществува не толкова като източник на наслада, колкото като принцип на нарцистично самоутвърждаване; същото се отнася и за стремежа към богатство. Метафизическата мутация, осъществена от модерната наука, води до възход на индивидуализма, на себелюбието, на омразата и на желанието.
Само по себе си желанието — за разлика от удоволствието — е източник на страдание, на омраза и на нещастие. Не само будистите, не само християните, а всички философи, достойни да се нарекат такива, съзнават това и именно на това учат. Решението, предлагано от утопистите, от Платон до Хъксли, се състои в потискане на желанието и на страданието чрез организирането на незабавно удовлетворение. Напротив, рекламно-еротичното общество, в което живеем, се стреми да организира именно желанието, да го изостри до невиждани размери, задържайки при това удовлетворението в границите на частната сфера. За да функционира подобно общество, за да продължава да действа конкуренцията, необходимо е желанието непрекъснато да нараства, да се разпростира все по-широко и да изяжда човешкия живот.
— Все пак налице са корективи, малки хуманистични корективи… — плахо възрази Брюно. — В крайна сметка има неща, които те карат да забравиш за смъртта. В „Прекрасният нов свят“ това са анксиолитиците и антидепресантите; в „Островът“ става въпрос по-скоро за медитация, за психаделични наркотици, за някакви неясни елементи на индуизма. Днес на практика хората се опитват да прилагат смесица от тези два способа.
— В своята книга „Онова, което се осмелявам да мисля“ Джулиан Хъксли също обсъжда религиозни въпроси — отбеляза Мишел с нарастващо отвращение. — Той чудесно съзнава, че научният прогрес и материализмът са подкопали устоите на всички традиционни религии; съзнава също така, че нито едно общество не може да оцелее без религия. На повече от сто страници той се опитва да положи основите на религия, съвместима със състоянието на науката. Не би могло да се каже, че резултатът е кой знае колко убедителен; не би могло да се каже също така, че в това отношение нашите общества са осъществили кой знае какъв напредък. В действителност всякаква надежда за сливане се осуетява от очевидността на материалната смърт и това неминуемо води до разпространението на самолюбието и жестокостта. Като компенсация — заключи някак странно той — същото се случва и с любовта.
[Мишел Уелбек, „Елементарните частици“; превод: Красимир Петров]