Вечерта на 5. декември 1980 г., петък, Джон Ленън разговаря с редактора на RS Джонатан Кот над девет часа в апартамента си в NY – квартал Горен Уест Сайд и в студиото „Рекърд Плант“. Три дни по-късно – на 8. декември 1980 г. – Ленън ще бъде застрелян на връщане вкъщи от звукозаписна сесия.
Хората искат мъртви герои – като Джеймс Дийн. Ама аз не искам да съм мъртъв герой, така че забрави ги.
Double Fantasy е първият ти запис от пет години насам и ако цитирам The Ballad of John and Yoko – приятно е, че двамата отново сте тук.
Илюзията, че съм бил откъснат от обществото, е просто виц. Аз печах хляб, сменях пелени и се занимавах с бебето. Хората все ме питат: „Защо мина в нелегалност, защо се скри?“ Но аз не съм се крил. Ходих в Сингапур, Южна Африка, Хонконг, на Бермудите. Бях къде ли не из проклетата вселена. И правех съвсем обикновени неща – ходех на кино.
Но не си писал много през тези години.
Виж, за нас беше голямо събитие да имаме дете – хората може би са забравили колко дълго опитвахме, през колко спонтанни аборта минахме, през колко убийствени преживявания за Йоко… Имахме едно мъртвородено дете и много проблеми с наркотиците, много лични и публични проблеми, които си бяхме навлекли сами и с помощта на приятели. Но както и да е. Излагали сме се на стресови ситуации, но успяхме да се сдобием с детето, което желаехме от десет години, и не искахме да прецакаме всичко. Една година не мръднахме никъде, а аз започнах да играя йога с една белокоса дама по телевизията. […]
Цялата вселена е колело, нали така? Колелцата се въртят непрекъснато. Повечето са моите собствени колела, но като гледам себе си, все едно гледам когото и да е другиго. Гледам себе си и през моето дете също. Работата с детето е там, че…все още ми е трудно. Аз не съм най-добрият баща на света, но се старая. Обаче съм много раздразнителен, а изпадам и в депресии. Люшкам се нагоре-надолу, а той трябва да преживява и това – как се отдръпвам от него, а после пак се връщам. Не знам как ще му се отрази в по-нататъшния живот, но физически съм тук.
Всички сме егоистични, но мисля, че така наречените артисти сме пълни егоисти. За мен е истинско усилие да поставя Йоко или Шон, или котката, или когото и да било над себе си…толкова трудно е да се отдадеш на едно дете, въобще не ти идва естествено. Може би така сме възпитани, но е много трудно да мислиш за някой друг, дори за собственото си дете – наистина да мислиш за него.
Но ти мислиш за него в песента Beautiful Boy.
Да, но това е лесно…то е като рисуването. Гоген си е седял в шибаното Таити и е рисувал една голяма картина за дъщеря си, ако филмовата версия, която съм гледал, е вярна, нали? Та той си е в шибаното Таити и рисува картина за нея, а тя умира в Дания, не го е виждала 20 години, той има венерическа болест и полудява в Таити, и накрая умира, а картината изгаря и никой не вижда шедьовъра на шибания му живот. Винаги си мисля такива неща. Пиша песен за детето, но може би щеше да е по-добре да прекарам времето, в което съм писал тъпата песен, в игра на топка с него. Най-трудно ми е да си играем… всичко друго мога да правя.
Не можеш ли да играеш?
Това не го мога. Опитвам се да измислям разни неща. Мога да рисувам, мога да гледам телевизия с него. Много ме бива в това – мога да гледам всякакви глупости, стига да си стоя неподвижно, и мога да му говоря и да му чета, да излизам и да го водя с мен за кафе – такива неща.
[Rolling Stone България, декември 2010 г., брой 14]
(следва продължение)