(из „Карлсон и телевизионният буркан“)
— Може да гледаме телевизия — предложи Дребосъчето…
И представете си, тогава се оказа, че Карлсон си няма понятие какво е това телевизия! През живота си не беше виждал телевизионен апарат. Дребосъчето го заведе в дневната и гордо му посочи хубавия нов телевизор с 57-сантиметров екран.
— Я виж!
— Що за буркан е това? — попита Карлсон.
— Това не е никакъв буркан, а телевизор — обясни му Дребосъчето.
— Какво държите в такива буркани? — заинтересува се Карлсон. — Кифлички ли?
Дребосъчето се засмя.
— И този път не позна! Сега ще видиш.
Той включи апарата и след малко на екрана изникна един чичко, който обясняваше какво ще бъде времето в северната част на Норланд.
Очите на Карлсон се ококориха от почуда.
— Как сте го вкарали в буркана?
Дребосъчето се заливаше от смях.
— Какво приятно човече — каза Карлсон. — По-малко от мен. Това ми харесва.
После коленичи и започна да разглежда долната страна на апарата.
— Откъде всъщност се е вмъкнал вътре?
Дребосъчето се опита да му обясни, че това на екрана е само картина, а не жив човек, но тогава Карлсон почти се разсърди.
— Тия ги разправяй на старата ми шапка, глупчо такъв! Нали го виждам как мърда! Ами времето в северната част на Норланд, а? Да не би умрели хора да си говорят за него?
[…]
Точно тогава на екрана се появи красива говорителка. Тя се усмихна много миличко и Карлсон се ококори. Говорителката продължи да се усмихва на Карлсон и той ѝ отговори с усмивка. В същото време той мушна Дребосъчето в ребрата.
— Я виж тази сладурана! Тя ме хареса … защото вижда, че съм един красив, много умен и прилично дебел мъж в разцвета на своите сили.
Внезапно говорителката изчезна. Вместо нея се появиха двама сериозни и грозни господа, които говореха ли, говореха. Това не се понрави на Карлсон. Той започна да върти всички копчета по телевизионния апарат.
— Недей да правиш така! — каза Дребосъчето.
— Ще го правя, защото искам да си извъртя пак малката сладурана — заяви Карлсон.
Той въртеше лудешки, но говорителката не се върна. Само дето грозните господа погрозняха още повече. Краката им станаха съвсем, съвсем късички, а челата — високи, високи. Карлсон много им се смя. Доста дълго време той се забавляваше с това ту да изключва, ту да включва апарата.
— Човечетата идват и си отиват, както аз си искам — каза той доволен.
Двамата господа се скъсваха да приказват, щом Карлсон им даваше тази възможност.
— Моето мнение е следното … — рече единият.
— Хич не ме интересува твоето мнение — прекъсна го Карлсон. — Върви си у дома да спиш!
Той изключи телевизора с трясък и блажено се разсмя.
— Помисли си само как ли се ядосва тоя чичко, загдето не може да си каже следното мнение!
[Астрид Линдгрен, „Карлсон, който живее на покрива“; превод: Вера Ганчева]