Сънувам, че съм в някаква църква, цялата във фрески и икони. В момента няма служба, цари полумрак и с мен вътре има още някой, но не мога точно да определя кой е.
Не го виждам добре. От време на време през открехнатата врата в църквата влизат хора, за които знам, че са свързани с мен по някакъв начин – или са мои приятели, или спътници, или най-вероятно църковни служители. Те донасят от някъде отвън вино и вода и започват да поят светците и светиците по фреските и иконите. На моменти чувам и гласовете на някакви други посетители, които са отвън, може би в двора на манастира или пред портата на църквата, или най-вероятно на площада пред храма, и стоят там на групички. Всъщност нямам представа къде се намира църквата и какво има пред нея. От време на време онези другите също влизат вътре, но с празни ръце и току изнасят нещо навън, с което, доколкото разбирам в съня си, хранят демоните, събрани пред храма.
В един миг забелязвам, че моите спътници и другари са спрели да се появяват в църквата и решавам, че са ги задържали онези другите пред портите, които не им дават да влязат и да продължат да поят иконите. Опитвам се да изляза пред вратата и да видя какво става, но не успявам и затова се провиквам:
– Какво става там?
В отговор непознатият, който е зад мен в храма, ми се сопва:
– Я не викай!
Точно тогава се пробуждам и в мига на събуждането ме осеняват две прозрения:
- разбирам, че мъжът в храма има връзка с онези, които хранеха демоните, както и с другите, които пояха иконите;
- осъзнавам, че не можех да изляза от храма, защото това всъщност беше устата ми.
[Милорад Павич, „Вратите на съня“; превод: Русанка Ляпова]
Малък нощен роман
Щом това стана, щом първият пустинник приседна в сянката си и отпи от първата роса, рибата и агнецът се разделиха. Необратимо и за цялото време, което им бе отредено, те започнаха да се делят на две касти. На едни, които са свързани със слънцето, и на други, които са свързани с водата, на тези с агнеца и на онези с рибата, на едните с тишината и на другите с мълчанието в сърцето…
Първите тук, на Синай се обединиха в братства и започнаха да водят живот в общежития и по гръцкото название koinos bios (съвместен живот) се нарекоха киновити, общинници. Другите (онези под знака на рибата) се назоваха идиоритмици, самотници или отшелници, защото всеки от тях имаше свой собствен покрив, собствен начин и ритъм на живот и откъснат от другите, прекарваше дните си в пълна самота – плитка, но непробиваема. Тези два соя – общинници и отшелници, хвърляха сянката си надалеч през пространството и времето. Защото не съществува рязка граница между миналото, което расте и се храни с настоящето, и бъдещето, което, съдейки по всичко, не е неизчерпаемо и непрестанно, а намалява някъде и отзвучава с ударите на сърцето.
Когато бяха на път, отшелниците винаги си носеха собствена паница под капата, чужд език в устата и сърп в пояса, защото тръгваха поотделно. Общинниците, напротив, винаги се движеха на групи, носеха котлето на смени, имаха общ език зад зъбите и нож в пояса. Но в началото те пътуваха по-скоро във времето, отколкото в пространството. В това пътуване през времето отшелниците пренесоха от самотническия си живот камъка на мълчанието, а общинниците от братствата със съвместния живот – камъка на тишината. Тези два камъка бяха носени отделно и тишината на едните не се чуваше в мълчанието на другите.
Отшелниците обработват мълчанието като житна нива, орат я, разчистват пространството, удължават браздите, поливат житото да изкласи, да порасне колкото може по-нависоко, защото с мълчание можеш да стигнеш до Бога, не можеш с глас, колкото и да крещиш… А общинниците отглеждат тишината си, ала не я устремяват към Бога, а я изпречват като защитна стена пред онази част от света, която не им принадлежи и която тепърва трябва да завладеят…
[Милорад Павич, „Пейзаж, рисуван с чай“; превод: Русанка Ляпова]
Двата откъса са взети от litclub.bg