„Ако висшата ценност (Христос) и нейната противоположност (грехът) са външни – тогава душата е празна: нейното най-висше и най-низше липсват. Източната нагласа е точно противоположната: всичко най-висше и най-низше се намира в трансценденталния Субект. Съответно значението на Atman – на цялостната личност – се издига над всичко.“
К.Г. Юнг, „ Въведение към религиозните и психологически проблеми на алхимията“
Д2, врата 2
[…]
-Можеш да ѝ сложиш каквото лице си пожелаеш.
-Аз ли?
-Не ти – всеки. Всеки, който гледа, вижда това, което иска да види.
-Ти какво виждаш?
-Злото. И себе си. Злото, което се прелива в мен.
-Забавно. Злото ти има дълга коса. Аз виждам приятелски настроено празно петно. Даже си мисля, че съм аз.
-Това е, което изплува в момента. Дай ми още време и то ще придобие плътност. А може би дори и значение. Това тук са рамките на съдържанието. Продължавай да говориш.
-Рисувам с думи собственото си лице? Ужас.
-Чак ужас не е. Има пластове, има различни ъгли…не е идеално.
-Това ли искаше да видиш? Несъвършенствата ми? Те се виждат по-добре отблизо.
-Да – и ти с удоволствие ги показваш на всеки. Исках да видя съзнанието. Колкото и да си потънала в страстта си – ти също имаш съзнание и то бавно започва да изплува. Сега мислиш за мен по различен начин, предлагаш ми различни възможности…
-И преди ти предлагах, но ти се страхуваш да избереш. По-лесно ти е да мислиш, че ме спасяваш, отколкото да избереш… Понякога даваш пространство и време на себе си и твърдиш, че са за мен.
-Нямаше друг начин да видя лицето ти, освен да се отдалеча от теб.
-Поздравления. Отдалечи се достатъчно и сега виждаш тази мъглявина.
-Нищо хубаво не става бързо. А разрушението идва за миг.
-Това е клише. И е базирано на неправилни предпоставки. Разрушението също не става бързо – то е следствие от предходни разочарования, загуби, болки… някои от които са тъжен резултат на добрите ни намерения. Всяко действие има равно по сила противодействие.
-Свободна си да си отидеш, ако пожелаеш.
-Това е валидно за всяко същество с разум. Не желая да си ходя.
-Защо тогава обвиняваш мен?
-Защото ако не беше ти, а някой друг – отдавна щях да съм си отишла. Обвинявам те за това, че съвсем ясно виждам лицето ти. А при теб едва сега започна да изплува нещо, податливо на произволни проекции.
-Познай чий отпечатък ще е по-траен.
-Ама стига си се подготвял за вечен живот! Това са същите глупости като със създаването и разрушаването – не бива да е бързо, за да е трайно и добро.
-Да, но ти сама каза – всяко действие си има равно по сила противодействие. Ако съм градил нещо две години, ще ми отнеме поне толкова, за да го разруша. Докато ти го изгради за пет минути и пак за толкова го срина.
-Грешиш. Само се опитах да го срина.
-А защо не успя?
[…]
[Ст. Симеонова, „Вратите“]