Обичам 70-те. В тях има една дълбока пареща обреченост, духовно непредсказуемо метафизично безвремие, уникална музика и топла отнесеност, които не намирам в друг културен сезон. Ако Юнг е прав и смисълът на енергията е да те отведе към покой, 70-те са моят покой. А „Винил“ е сериал за 70-те и продуценти са Мик Джагър и Мартин Скорсезе. Скорсезе дори режисира пилотния епизод, който си е с продължителност на пълнометражен филм. Дотук са наяве общо 5 серии за около месец и половина.
Съдържанието може да се предаде и с пет изречения – Ричи Финестра (Боби Канавали) е собственик на нюйоркска музикална компания в криза – финансира го мафията, през 60-те е бил на върха, но вече не е, потъва. За малко да продаде бизнеса на германците и да стане нормален човек, но един рок клуб му падна на главата – буквално – и той се отказа. Събра се с всичко друго, от което се е отказвал с годините – алкохол, наркотици, а напоследък си привлече за съюзник и бившата приятелка…Иначе жена му – Девън (Оливия Уайлд)– е страхотна, любима сцена ми е как са се … запознали, да кажем. Но и на нея започват да ѝ идват в повече глупостите на любимия. Има и убийство. Това е – човекът си спасява компанията, всичко друго се руши. Значи може и с едно изречение.
Да, мудно тече действието. Не е там работата. Има велика образна система – това все пак е Скорсезе, нали? – и още по-велика музика. Заради които, честно казано, въобще не ми пука какво правят героите, стига да го правят бавно. Четвърти епизод например свърши с ето тази песен – страшна песен, факт. Страшна.
Някои от второстепенните истории са добри. Идват ми агресивно и неуместно включванията на Анди Уорхол, Алис Купър… – не могат да бъдат изиграни, а не знам и дали е нужно. Епохата говори сама за себе си. Рокът и пърформансите са тук, пънкът се ражда. Какво повече?
То е като да седиш с някого в една стая и да няма потребност от друго – да, понякога има действие, кипи безсмислен труд, но не е Това. Необяснимото споделено присъствие е, което се търси – тайната магия на съучастничеството. Разтегната във времето и пространството психика, плуваща навсякъде и никъде.
Иначе едни постоянни магистралки кокаин пресичат всичко. И те са ми изкуствен халюциноген, размиващ дълбочините – излишна рязкост. Но това е противоречието в духа на 70-те – безумието на илюзията за власт.
След края на всеки епизод изпитвам облекчение. Преди началото на следващия – тръпка. Открил ли е Скорсезе механизма на идеалната връзка? И идея си нямам.