[…]
— Погледни това — рече Гетсби бързо. — Ето сума изрезки от вестници — за тебе.
[…]
Тогава се опитах да си отида, но те не искаха и да чуят; може би моето присъствие ги караше да се чувстват по-истински сами.
— Знам какво ще направим — каза Гетсби, — ще накараме Клипспрингър да посвири на пианото.
В салона Гетсби светна само лампата до рояла. Запали цигарата на Дейзи с трепереща клечка кибрит и седна с нея на едно канапе в отдалечения край на стаята, където нямаше никаква светлина освен онази, която блестящият под отразяваше от коридора.
След като Клипспрингър изсвири „Любовното гнездо“, той се завъртя на седалката и затърси с нещастен вид Гетсби в мрака.
— Не съм се упражнявал, вижте. Казах ви, че не мога да свиря. Никак не съм се упраж…
— Не приказвай толкова, приятелю — заповяда Гетсби, — свири!
Сутрин,
вечер
не се ли забавляваме…
Навън вятърът стенеше високо, а над пролива се носеше тътен на далечни гръмотевици. Сега всички светлини в Уест Ег бяха запалени; електрическите влакове, пълни с хора, се носеха през дъжда от Ню Йорк към дома. Това беше преломният час в човешкото ежедневие и въздухът трептеше от възбуда.
Има едно нещо вярно, по-вярно от всичко —
на богатите богатството се умножава, а на бедните — децата
И междувременно,
и междувременно…
Когато отидох да си взема сбогом, видях, че изразът на объркване се беше върнал на лицето на Гетсби, сякаш го беше обхванало леко съмнение за естеството на сегашното му щастие. Почти пет години! Трябва да е имало моменти, дори този следобед, когато действителната Дейзи не е отговаряла напълно на мечтите му — не поради някаква нейна грешка, а вследствие на огромната жизненост на илюзията му. Тя се бе простряла отвъд нея, отвъд всичко. Той се бе хвърлил в тази илюзия с творческа страст, като през всичкото време ѝ е прибавял по нещо; украсявал я е с всяко светло перце, което му е попадало. Никакъв огън, никаква сила не може да унищожи онова, което човек скътва в бленуващото си сърце.
Докато го наблюдавах, той явно се поокопити. Ръката му пое нейната и докато тя му казваше нещо тихичко в ухото, той се извърна към нея в изблик на чувство. Мисля, че този глас го привличаше най-много със своята трепкаща, трескава топлина, защото мечтите не можеха да го надхвърлят — този глас беше безсмъртна песен.
Те ме бяха забравили, но Дейзи вдигна очи и протегна ръка; Гетсби сега изобщо не ме виждаше. Погледнах още веднъж към тях и те ме погледнаха, отдалечени, изцяло погълнати от вътрешния си живот. Тогава аз излязох от стаята и слязох по мраморните стъпала на дъжда, като ги оставих сами.
[Франсис Скот Фицджералд, „Великият Гетсби“ (1925); превод: Нели Доспевска]